— Добро утро — обърнах се към единия.
Той явно знаеше кой съм.
— Добро утро, сър — отвърна и извърна погледа си; явно не искаше да става свидетел на нечия мъка толкова рано събота сутринта.
Загледах се в къщата: в съзнанието ми нахлуха спомени от посещенията ми. Брат ми беше купил къщата преди няколко години с парите, които майка ми му бе оставила. Беше любимото място на Ричард за размишления; тук го бяха споходили някои от най-добрите му идеи.
Прогоних спомените си и закрачих по кея покрай закусвалните, предлагащи пържени картофи и риба. Градчето сякаш беше безлюдно. В заливчето се поклащаха няколко риболовни корабчета, но в този ранен час не се виждаше жива душа.
Вървях по вълнолома към къщичката на фара, който сочеше към Северно море. Спрях до една червена драга, чийто двигател тихо бучеше.
Притворих очи. Веднага си представих тялото на Ричард, проснато на пода в къщичката. Мигновено ги отворих. Никога ли повече нямаше да мога да ги затворя?
Лявата му ръка бе застинала отворена, стиснала конвулсивно нещо, а чуканчетата на липсващите му два пръста сочеха нагоре. Онези пръсти с отсъствието си се бяха превърнали в тотем на дружбата ни, в зависимостта ни един от друг.
Тогава бях на шест, а Ричард — на единадесет. Баща ми майстореше тераса в градината. Аз се катерех по струпаната купчина камъни. Купчината се размърда. Ричард се хвърли към мен и успя да ме избута от пътя на миниатюрната каменна лавина, но в същия момент се подхлъзна и камъните се стовариха върху ръката му. В болницата не успяха да спасят пръстите му.
Той бе спасил живота ми. Бих ли могъл аз да спася неговия?
Мъката често води след себе си две силни чувства: гняв и вина. Тази сутрин се чувствах дяволски виновен.
Замислих се за „Феър Систъмс“. Компанията се занимаваше с най-вълнуващата авангардна технология в света. Беше изпреварила компании далеч по-големи и по-богати. С неколцина други гении в Америка и Англия Ричард бе превърнал виртуалната реалност в действителност. Бях го укорявал за финансовите неблагополучия на компанията му, но дали това наистина имаше някакво значение?
Спомних си последната ни среща у дома. Бяхме се разделили доста зле. Не си спомнях какво точно му бях казал, но не бях забравил гневния тон, с които го бях изрекъл. О, господи, как ми се искаше това да не е било така!
Само преди един ден бях имал възможност да отида да го видя, да му помогна — на брат си, който толкова пъти ми бе протягал ръка в миналото, а аз му бях отказал. Ако бях дошъл, щеше ли да остане жив? Не знаех дали ще мога да си простя, че не се отзовах веднага на молбата му.
Бях длъжник на Ричард. Щях да се погрижа за всичко, което бе останало след него, за къщата му, за нещата му. И за „Феър Систъмс“.
Стана ми студено. Изправих се и закрачих обратно към „Робъртс Армс“. На влизане някой ме поздрави:
— Добро утро.
Спрях. Висок слаб мъж с добре оформена бяла брада се бе спрял на вратата.
— Спахте ли през нощта? — запита той.
— Не съвсем — промърморих.
Огледа ме изпитателно.
— Искате ли закуска?
Кимнах.
— Седнете там. Ей сега ще дойда. — Седнах в малката трапезария и след няколко минути в помещението се разнесе миризмата на пържен бекон.
Десет минути по-късно мъжът се завърна с чаша чай и едно голямо блюдо с яйца, кренвирши, бекон, домат.
— Заповядайте. И нищичко да не остане — каза и се отдалечи.
Макар че от свежия въздух и храната се почувствах малко по-добре, все още бях замаян от прекараната безсънна нощ. Качих се в стаята си да използвам телефона.
Беше осем часът събота сутринта, но Дафне Чилкът отговори сякаш беше будна от часове. Тя беше от хората, които нямат търпение да скочат в шест часа сутринта, за да подрязват розите си.
— Добро утро, Дафне. Марк е на телефона. Мога ли да говоря с Карън?
Отне й известно време, преди да се сети кой съм.
— А, Марк. Как сте? Как мислите, не е ли малко рано да звъните? Карън още спи. Защо не се обадите малко по-късно?
— Бих искал да разговарям с нея, Дафне. Много е важно.
— Добре.
След малко се разнесе съненият глас на Карън:
— Какво има, Марк?
— Ричард е мъртъв.
— Не! Не може да бъде!
— Убили са го. Снощи. В къщата му.
Дочух я как прошепна само: „О, господи!“. Внезапно проумях, че тази сутрин нямаше смисъл да търся помощ от Карън, защото тя самата щеше да се нуждае от нея.