— Как?
Разказах й. Започна да плаче. Чувах я как хълца на километри от мен.
— Карън, Карън, всичко е наред — повтарях безсмислено.
Хълцанията й скоро преминаха в спазми, сякаш нещо й пречеше да диша.
— Не знам какво сте казали на Карън, но тя е разстроена — прогърмя в слушалката гласът на майка й. — А сега дочуване. — Бързо ми затвори телефона.
Следващият разговор щеше да е още по-труден. Набрах номера.
Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да го вдигнат.
— Франсес Феърфакс.
Не познавах гласа. Беше женски, на млада жена. Тази, която беше съсипала семейството ми.
— Мога ли да говоря с доктор Феърфакс?
— Кой се обажда?
— Синът му.
— О, Ричард. Гласът ти е променен.
— Не е Ричард — произнесох мрачно.
Последва тишина, докато извика баща ми.
— Марк? — Гласът му ме разтърси като електрически ток. — Здравей. Марк, ти ли си?
— Да, татко. Толкова се радвам да те чуя. — Гласът ми прозвуча съвсем искрено. Имах да му казвам толкова много, но не беше сега моментът. — Имам лоши новини, татко.
— Да? — Радостта му се замени от безпокойство.
— Ричард е мъртъв — изрекох направо.
Последва кратка тишина.
— О, не!… Какво е станало?
— Убит е.
— Господи! Кога?
— Снощи.
— Как?
— Ударили са го по главата. Открих го в къщичката за лодките. Той… — Пред очите ми се появи разбитият череп на Ричард. Не можех да продължа. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. — Просто реших, че трябва да ти кажа — завърших.
— Да, разбира се — отчаяно изрече баща ми.
Исках да споделя мъката си с него, но беше невъзможно. Беше прекалено за едно телефонно обаждане.
— Има неща, които трябва да се уредят — произнесох накрая.
— Да.
— Аз ще го направя.
— Не, не се тревожи. Аз ще го свърша.
— Моля те, татко. Нека аз да се оправя. Сега съм в Къркхейвън.
— И аз ще дойда.
— Не! — възразих остро. Това вече нямаше да го понеса. — Виж, ще уредя всичко и ти ще можеш да дойдеш за погребението. Тогава вече ще обсъдим нещата.
Последва кратка пауза.
— Добре, Марк, щом искаш, така да бъде.
— Тогава се разбрахме. Дочуване.
— Дочуване.
Останах загледан в телефона. Бях доволен, че Ричард бе поддържал нормални отношения с баща ни. Ние не си бяхме говорили десет години. Как ли би се почувствал, ако аз бях загинал? А как ли бих се чувствал аз, ако той бе умрял?
Ужасни мисли, но не и изненадващи. В края на краищата бяха убили човек. Някакво копеле бе убило брат ми. Знаех, че в повечето случаи престъпниците биваха залавяни. Молех се на Господ да пипнат този изрод.
На вратата се почука. Оказа се сержантът от предната нощ. Изглаждаше уморен, но униформата му беше безупречна.
— Господин Феърфакс? Бихте ли дошли с мен до участъка, сър? Вероятно там ще е по-лесно да разговаряме, отколкото тук.
Въведоха ме в едно малко и тясно помещение. Мъжът със смачканите дрехи беше там. Изглеждаше още по-зле. А щом влязох, от стола зад бюрото се надигна висок и плешив мъж в безупречен костюм от туид, също като униформата на сержант Кокрейн.
— Добро утро, господин Феърфакс. Аз съм детектив Доналдсън. Предполагам, че вече се познавате с инспектор Кер? — Познавах се, но не бях успял да запомня името му. — Заповядайте, седнете.
Седнахме всички.
— Аз ръководя разследването по убийството на брат ви — продължи едрият мъж. Говореше със силен шотландски акцент. — Първо, нека да ви изразя съболезнованията си.
Кимнах. В следващите дни щеше да ми се наложи да изслушвам множество съболезнования. Трудни за изричане и трудни за изслушване.
— Нека да започнем с няколко въпроса.
— Вече отговарях два пъти на по няколко въпроса през последните дванайсет часа — отвърнах с раздразнение.
Доналдсън вдигна ръка.
— Знам, синко, но трябва да ви зададем още няколко. Ще открием кой го е направил. Миналата година във Файф имаше девет убийства и успяхме да открием извършителите им. Но за да го сторим, се нуждаем от помощта ви.
Той имаше право.
— Добре, съжалявам за избухването си. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да го заловите.
— Това вече е добре. А засега искам да ми отговорите на няколко въпроса. Според лекаря смъртта е настъпила в събота следобед. Къде бяхте по това време?