Около нея се бяха увъртали много мераклии — предимно едри конгломерати — с надеждата да изкупят на безценица модерните й фабрики в подготовка за възхода на икономиката, който все някога трябваше да настъпи. Но Морисън не искаше да се разделя с председателския си стол. А никой купувач със здрав разсъдък не би купил компанията в комплект с председателя й Нат Морисън. И тъй като неговото съгласие беше от съдбоносно значение за успеха на всяко поглъщане20, а той не го даваше, позицията на компанията продължаваше да се влошава.
След малко, ровейки се из вестникарските репортажи, се натъкнах на заглавие с дата само отпреди месец. „Кралят на строителния картон загива при хеликоптерна катастрофа“. „Кралят на строителния картон“ беше може би малко висока титла за Нат Морисън, но имаха предвид точно него. Беше загинал в хеликоптера си, докато инспектирал една от фабриките. Прочетох много внимателно репортажите от следващите няколко дни. Не беше изненада, че цената на акциите бе скочила с десет процента след новината за смъртта му. Очевидно беше оставил парите си под попечителство. Синът му, преуспяващ чикагски адвокат, абсолютно безразличен към проблемите на строителния картон, беше единият от двамата попечители заедно с президента на една местна банка.
Станах от затрупаното си с хартия бюро и отидох до прозореца. Кантората ни беше с вълшебен изглед към Лондон. Загледах се в сребристата ивица на Темза: прорязваше високите черни и сиви здания на Сити, минаваше покрай катедралата „Свети Павел“ и сградата на Парламента и продължаваше пътя си към тумбестата буца на електроцентралата Батърсий. Защо Кеш предлагаше толкова висока цена за облигациите? Кой ли беше крайният купувач? И защо?
След смъртта на стария Морисън поглъщането ставаше напълно възможно, особено щом нещата се поемаха от адвокат и банкер, които можеха да преценят съвсем трезво финансовата изгода от продажбата на семейната фирма. Предположих, че ако „Джипсъм“ бъде погълната от някоя по-стабилна компания, облигациите ще повишат цената си. Но поглъщането не беше съвсем сигурно и компанията междувременно можеше съвсем безпрепятствено да банкрутира. Ако на някой борсов играч му хрумнеше да заложи на поглъщане, би било по-разумно да закупи ценните книжа, чиято цена впоследствие можеше лесно да се удвои. Колкото и да беше силна компанията, придобиваща активите на тази фирма, облигациите винаги щяха да бъдат погасявани на цена 100, което представляваше точно 25 процентна печалба при цена 80, която предлагаше Кеш.
Така че кой искаше да закупи облигациите на „Джипсъм“? Може би компанията изкупуваше обратно своите собствени облигации? Не, „Джипсъм“ не разполагаха с необходимото количество свободни пари.
Наблюдавах как една баржа преминава под моста „Блакфрайърс“.
Ама разбира се! Имаше само един логически купувач! Някои хора възнамеряваха да погълнат „Джипсъм“. Но преди намеренията им да станат известни на пазара за ценни книжа, те щяха да съберат колкото може повече облигации на „Джипсъм“ на колкото е възможно по-ниска цена. На пазара имаше в обръщение ценни книжа на „Джипсъм“ на стойност 100 милиона долара. Ако можеха да ги изкупят на средна цена 80, тогава 25 процентната печалба след погасяването им щеше да възлиза на 20 милиона — доста значителна сума. Колкото повече мислех, толкова повече нарастваше увереността ми, че това е най-логичното обяснение. На работа!
Върнах се на бюрото си и се обадих на Дейвид Барат.
— Тук „Харисън Брадърс“ — каза той.
— Дейвид, да си чувал нещо за емисия на американската компания „Джипсъм“?
Дейвид имаше отлична памет и знаеше наизуст подробностите за повечето от съществуващите облигации.
— Разбира се, че съм чувал — каза той. — Деветте процента от 1995 година. Последния път, когато ги видях, се търгуваха на 65. Но това беше преди шест месеца.
— Можеш ли да ми запазиш пет милиона?
— Няма да е много лесно — каза Дейвид. — Емисията почти не се търгува. Ще видя какво мога да направя.