— Разбрах — изрекох аз отпаднало. — Няма да те безпокоя повече. — Затворих.
Нищо не можех да проумея. Дейвид винаги е бил услужлив. А сега отказът му да ми помогне придобиваше особено значение. За миг си помислих дали всъщност не бях сгрешил с преценката си за него. Може би е съвсем различен с бившите си клиенти, за разлика от настоящите. Но това съвсем не му приличаше.
С трепет потърсих друг агент но продажбите. Резултатът беше същият. Учтиви, но безучастни. С третия се получи още по-зле. Чух го как каза на колегата си, който вдигна слушалката: „Кажи му, че ме няма. И ако позвъни пак, кажи му, че не съм в салона“.
Седях на стола, втренчен в телефона. Работата започваше да придобива някакъв злокобен оттенък. На кого още можех да се обадя? Кеш не влизаше в сметката. Изведнъж се сетих за Кати. Но не знаех дали ще мога да понеса същия вежлив отказ, както и от останалите.
Клер! Със сигурност можех да разчитам на нея.
Позвъних й. Още щом чу гласа ми, тя сведе своя до шепот.
— Пол, вярно ли е това, което говорят за теб?
— Не знам какво говорят.
— Че са те хванали да търгуваш с вътрешнофирмена информация.
Най-после се намери човек да изрази на глас това, което другите мислеха.
— Не, не е вярно. Или поне в действителност не е било търгуване с вътрешнофирмена информация. Вярно е обаче, че такова е мнението на Асоциацията по ценните книжа. Затова и подадох оставка.
— Подал си оставка? Всички твърдят, че са ти били шута!
— Принудиха ме да си я подам — изрекох аз и почти засякох. Беше безсмислено да отричам повече. Всеки, с когото разговарях, вече бе приел, че съм виновен. Накрая спокойно произнесох: — Не съм направил нищо противозаконно.
— Знам — каза Клер.
Някаква слаба искрица надежда и облекчение заблещука в мен.
— Знаеш? Откъде?
Клер се изсмя.
— Та ти си последният човек на света, способен да се забърка в злоупотреба с вътрешнофирмена информация. Ти си най-прямият човек, когото познавам. Прекалено сериозен, макар и прекалено скучен.
— Не споря — казах с леко повдигнат дух.
Клер сниши глас до заговорнически шепот.
— Кажи ми какво се случи.
Разказах й всичко за покупката си на акции от „Джипсъм“ и защо го бях направил. Когато стигнах до ролята на Кеш, тя ме прекъсна.
— Този червей! Трябваше да се сетя, че и той има пръст в тази работа. Господи! И на това нищожество още му разрешават да търгува!
Имаше право. Нали се беше подразбрало, че Кеш също е под разследване. Може би и неговите дни в „Блуумфийлд Уайс“ бяха преброени. Това все пак беше някаква утеха. После обаче, като размислих по-трезво, стигнах до извода, че ако има някой, способен да се измъкне сух от водата, това е само той.
Разказах й за реакцията на Дейвид Барат и на останалите при молбите ми за помощ.
— Хм, не съм много изненадана — отвърна тя. — Всички говорят за твоя случай. Станал си известен, макар и не по най-добрия начин. Обсъждат те дори и хора, които не те познават. Мога да те уверя, че в скоро време трудно ще се намери човек, който да ти даде работа.
Сгърчих се под този удар. Това беше много жестоко, дори и за нея, и тя го разбра.
— Съжалявам, Пол. Не исках да го кажа — изрече бързо тя. — Само след месец-два цялата работа ще отшуми. Все ще си намериш някъде място. — Премълчах. — Пол? Пол, чуваш ли ме?
Изломотих довиждане и затворих.
Значи това беше истината. Гледаше ме право в очите. Нямах никакъв шанс да си намеря работа на пазара за облигации. Нито сега. Нито след време. Вероятно никога. Толкова просто и толкова ясно.
Това беше истината, която бях разбрал още след първото си обаждане до Дейвид Барат, но не бях имал смелостта да я погледна право в очите и я бях скътал дълбоко в съзнанието си. Бях повярвал, че силата на волята ми ще е достатъчна, за да си намеря работа. Но силата на волята ми не можеше да принуди хората да забравят, че ми се носи славата на финансов престъпник, майстор на незаконната търговия с вътрешнофирмена информация.
Стори ми се много иронично, че такова просто прегрешение като това, което ми приписваха, предизвиква толкова презрение от хора, чийто живот се е сраснал с лъжата и измамата, които най-безсрамно мамят клиентите и работодателите си, дори и приятелите си. Но злоупотребата с вътрешнофирмена информация наистина беше нещо различно. Беше страшно заразна. Голямата чума, предизвикана от този бацил и завършила с предявяването на иск за щети спрямо главния организатор на пазара за макулатура, Майкъл Милкен, бе плъзнала по Уолстрийт, заразявайки един инвестиционен банкер от друг, докато накрая в Ню Йорк не бе останала фирма, незаразена в някаква степен. Лечението беше много просто. Още при първата й проява всеки заразен участник в играта трябваше да бъде изолиран и отрязан от останалите. Това се бе случило с мен.