Огледах малкия си апартамент. Бронзовият ми олимпийски медал ми се хилеше присмехулно от лавицата над камината. Господи, какъв хаос! Жилището ми беше толкова малко, че не искаше кой знае какви усилия да го приведа в ред. В ъгъла зад вратата се беше събрала голяма купчина бельо за пране. Би трябвало да я отнеса до пералнята. Не, можеше да почака още няколко дни. Имах още чисти дрехи в гардероба.
Телефонът иззвъня. Сигурно беше някоя от агенциите по наемане на работа. Преди няколко дни ги бях помолил да се откажат повече да ми търсят работа като борсов търговец, като вместо това им казах да търсят свободно място за анализатор на кредити. Бяха ми промърморили нещо в смисъл колко трудно било на пазара за работна ръка тия дни. Очевидно бях слязъл в очите им от най-горните позиции за работа до самото дъно. Оставих телефона да иззвъни поне десет пъти преди да събера сили да се изправя и да вдигна слушалката.
— Ало?
— Ало, Пол, ти ли си? — Гласът на Кати долетя до ушите ми съвсем ясно.
Сърцето ми бързо заби. В помрачената ми душа се прокрадна рязък повей на надежда. Бях проиграл в представите си поне двеста пъти епизода с отхвърлянето; съмнявах се, че ще имам сили да го понеса още веднъж.
— Пол, ти ли си?
Прочистих си гърлото.
— Да. Да, аз съм. Как си, Кати?
Чух гласа ми да звучи сухо и официално. Не исках да е така, но не можех иначе.
— Съжалявам много за случилото се. Сигурно е било ужасно.
— Ами, донякъде.
— Разнасяха се цял куп слухове за причината, поради която си напуснал.
Какво ли се опитваше да постигне? Да бръкне с пръст в раната? Да изтръгне някоя нова клюка? Нямах никакво намерение да й помагам.
— Има си хас.
— Виж, мислех си, че вече мина доста време, откакто се видяхме за последен път — започна нервно тя. — Мисля, че няма да е лошо да наваксаме. — „Да наваксаме, но какво“ — помислих цинично аз. — Имаш ли някаква работа в неделя следобед?
Пулсът ми се учести.
— Не, нямам.
— Добре, хайде да се поразходим малко някъде из провинцията. Знам едно чудесно местенце в Чилтърнс, само на един час път оттук. Искам да кажа, ако искаш. — Гласът й се проточи на края. Сигурно се бе колебала доста, докато се реши да ми позвъни, а аз не я окуражавах.
— Да, ще се радвам много — казах аз, като се опитах да вложа малко ентусиазъм в гласа си; за моя изненада се справих даже много добре.
— Чудесно. Защо не ме вземеш от къщи в два? — Тя ми даде адреса си в Хампстед.
Би било преувеличение да кажа, че депресията отстъпи, но слънцето определено надзърна зад облаците. На следващия ден се справих съвсем добре в интервюто с една японска банка, а по-голямата част от съботата прекарах в методично прелистване на „Файненшъл Таймс“, като търсех обяви за работа и наваксвах новостите във финансите. Разсъдих, че скоро все пак ще си намеря някаква работа и нямаше да е зле да съм запознат с последните новости на пазара. Наистина голям напредък в сравнение с началото на седмицата.
— Разкажи ми какво се случи, Пол.
Знаех, че ще ме запита. Вървяхме покрай един тревясал хълм към едно поточе. Стадо черно-бели крави фризийска порода ни загледа от другата страна на ливадата — съвещаваха се дали ще имат енергията да се приближат и да ни разгледат по-отблизо. Накрая решиха, че сме твърде далеч, и приведоха глави към тревата. Предния ден беше валяло и въздухът беше още свеж. Слънчевият ден напомняше повече на пролет, отколкото на септември.
Това беше въпрос, който исках да избегна. Знаех, че съм невинен, макар за останалия свят да бях виновен. С нищо не можех да ги накарам да променят мнението си, така че какъв беше смисълът да отричам? Много по-достойно беше да запазя мълчание, отколкото да хленча на глас, че съм невинен. А Кати беше последният човек на земята, пред когото бих искал да изгубя достойнството си.
През целия път до жилището на Кати в Хампстед бях неспокоен. Бях прекарал през ума си всички възможни поводи за конфликт между нас. Спорът ни за кариерата й, Кеш, неуспехът ми да си намеря друга работа, и сега това. Бях се подготвил за труден следобед.
Но всъщност излезе съвсем друго. Кати съвсем явно беше радостна, че ме вижда. През целия път до Чилтърнс бъбрихме весело. Паркирахме пред една древна саксонска църква, после Кати ме поведе на разходка. Крачехме, заобиколени от типични английски гледки — селце, стара букова гора, фермерски двор; после през малка зелена долинка, която извеждаше до един поток.