— Убийство ли? Доколкото си спомням, вашето заключение беше, че това е било нещастен случай или самоубийство.
Пауел обаче не обичаше да му се споменава за по-ранните му погрешни версии.
— Сега вече знаем, че е убийство.
— Нали точно това ви твърдях и аз през цялото време — казах аз.
Пауел се приведе още повече срещу мен.
— Не се прави на умник, момче. Аз знам, че е убийство, и ти знаеш, че е убийство. И двамата знаем кой го е направил, нали така?
„О, господи — помислих си, — той е решил, че аз съм убиецът.“ Изгледах го с празен поглед.
— А сега ми разкажете пак всичко за онази вечер — изрече Пауел.
Разказах му всичко по възможно най-подробния начин, но Пауел искаше още подробности. Размърдах се неудобно на стола, когато ме запита за връщането ми с метрото от станция „Темпъл“. Спомнях си само, че мислите ми бяха заети единствено с Деби; това ми беше пред очите. Но не можех да си спомня нито точния час, когато се бях качил на метрото, нито кога бях слязъл на Глостър Роуд, нито пък за края на вечерта.
Пауел долови объркването ми и когато свърших, произнесе само една дума:
— Глупости.
Изгледах го.
Той се изправи и закрачи из малката стая.
— А сега ме чуй какво знам аз. Жертвата и ти сте напуснали корабчето заедно. Някакви пияници се блъскат във вас. И двамата тръгвате към метро „Ембанкмент“. Тъмно е, вали силно и видимостта е много лоша. След като се уверяваш, че никой не ви вижда, сграбчваш жертвата и я блъсваш в реката.
Преглътнах с усилие. Защо, по дяволите, се чувствах толкова виновен? Та това е смешно. Би трябвало да съм извън кожата си. Но всичко, което съумях да изтръгна от себе си, беше само едно:
— Не.
С две бързи крачки Пауел се изправи пред мен. Не ме докосна, но приближи лицето си само на сантиметри от моето. Усещах дъха на лук от устата му, виждах съвсем отблизо следите от многобройни пъпки по кожата му.
— Знам какво се е случило, Мъри, защото разполагам със свидетел, който е видял всичко.
Свидетел? Това вече ми намирисваше на шантаж. Внезапно се стегнах. Мозъкът ми изведнъж се проясни.
— Кой е този свидетел?
— Не мога да кажа.
— Защо не можете?
— Виж, Мъри, няма значение кой е. Имам показания дадени под клетва.
— От човек, който ме познава?
— Казах ти, че не мога да ти кажа.
Роб! Това беше само Роб. Нямаше кой друг да е. Кати ми беше споменала, че ме бил видял с Деби да отивам на корабчето онази вечер. Какво, по дяволите, може да е съобщил на полицията?
— Е, ще признаваш ли? Вече знаем, че ти си го извършил. — Пауел отново закрачи из стаята. — За всички ни ще е по-добре, ако си признаеш. Няма смисъл да го усукваш. Както ти казах, имаме свидетел. Имаме и доказателство.
Проклет да бъдех, ако се оставех да ме сплашва повече. Кимнах към Джоунс, който драскаше бясно в бележника си.
— Накарай го да напечата на машина това, което вече казах, и ще го подпиша. Докато не дойде адвокат, няма да чуете повече и думичка от мен.
Запазих мълчание през следващите пет минути, в които Пауел опитваше различни подходи, за да ме подтикне да си отворя устата. Накрая се предаде.
— Упорито копеле си, Мъри. Но не се тревожи. Много скоро пак ще се срещнем.
Оставиха ме сам, докато ми напечатат показанията. Прочетох ги много внимателно, подписах ги и напуснах полицейския участък. Усетих, че коленете ми треперят. Бях в много опасно положение. Знаех добре, че Пауел се опитва да ме сплаши, за да изтърся някаква глупост. Очевидно още не беше събрал достатъчно доказателства, за да ме арестува, но нямаше никакво съмнение, че съм в опасност. Пауел едва ли би си създал главоболието да разрови случая, освен ако не беше убеден, че ще спечели.
Тревожеше ме и самият Пауел. Бях се убедил, че е от хората, които много бързо менят мненията си. Беше корав и нетърпелив и не можех да бъда сигурен, че ще прояви някакви особени скрупули, докато набира доказателствата си. Той просто ме беше нарочил за виновен и нямаше да се спре пред нищо, докато не ми хлопне прангите.
А нямаше съмнение, че за това го бива.
Убийство! Обвинението за търговия с вътрешнофирмена информация изглеждаше като детско прегрешение в сравнение с убийството. И то на кого? На Деби! Господи, нямаше ли край всичко това?
Телефонирах на Дени веднага щом се прибрах. За щастие го хванах, защото този ден бил останал да поработи до късно. Съветът му беше ясен. Да се отнасям с най-голямо внимание към подозренията на Пауел. Все пак беше малко вероятно Пауел да разполага с доказателства, за да ме тикне зад решетките. Ако още веднъж се опиташе да ме сплаши, щях да откажа да говоря, докато не дойде Дени. А дотогава ми оставаше само да чакам и да гледам какво ще стане.