— Не знаем кой е убил Деби — казах аз. — По всичко изглежда, че ти не си, а Вайгел по това време е бил в Америка. Но полицията смята, че убиецът й е известен.
Кати и Кеш ме изгледаха въпросително.
— Инспектор Пауел е уверен, че съм я убил аз… Твърди, че разполага със свидетел.
Кати се ужаси.
— Това е нелепо! Не го твърди сериозно, нали?
— Напротив, много е сериозен.
— Но той няма никакви доказателства.
— Да, не мисля, че разполага с всички доказателства. Но се страхувам, че може да ги намери.
— Но как? — възкликна Кати.
— Някой може да му подшушне нещичко. Или пък не би ме учудило, ако самият Пауел си ги изфабрикува.
— И кой му е свидетелят? — запита Кеш.
— Предполагам, Роб — казах аз. — Кати спомена, че той ни видял с Деби онази вечер. Но не мога да проумея защо ще лъже полицията.
— Може би той я е убил — предположи Кати.
— Възможно е и да е той.
Можеше и да е той. Или пък Джо, Вайгел, даже Пайпър. Но Роб беше влюбен в Деби. Джо бе отрекъл да има пръст в убийството й. По онова време Вайгел е бил в Ню Йорк. А Пайпър беше искрено изумен, когато го обвиних в смъртта на Деби. Просто не знаехме. Можеше да е някой съвършено друг, някой професионален убиец, нает от Вайгел, който я беше блъснал в реката и моментално се бе стопил в мрака и дъжда.
Блъскахме си главите поне още час, без да стигнем доникъде. Накрая вдигнахме ръце. Допихме си питиетата и тръгнахме нагоре по стъпалата към здрача на септемврийската вечер. Кеш ни пожела лека нощ и се вмъкна в едно такси. Зле прикритата му похотлива усмивка подсказваше, че последният развой във взаимоотношенията ни с Кати не е тайна за него. Двамата с нея се запътихме пеша към едно романтично италианско ресторантче близо до Ковънт Гардън, където сервираха много вкусна вечеря. Поляхме я с бутилка „Кианти“. След това хвърлихме монета, загубих и се качих в едно такси с Кати. Поехме към Хампстед.
Прибрах се в квартирата си в осем сутринта. Още щом прекрачих прага, усетих, че нещо не е наред.
Затворих внимателно вратата и влязох във всекидневната. Всичко си беше така, както го бях оставил предния ден. Леко течение вееше откъм отворената врата на спалнята. Внимателно подадох глава.
Едно от крилата на прозореца в спалнята беше със счупено стъкло.
Проклятие! Пак взлом. Само преди два месеца се бяха вмъквали в апартамента ми. Чудех се за какво си правят труда. Нямаше кой знае какво за крадене.
Паниката внезапно ме сграбчи и аз се огледах във всекидневната. Медалът ми си беше още на стената. Също и телевизорът, и евтината стереоуредба, които бях купил от един битак. Отворих малкото барче. Нищо не беше докосвано и там.
Върнах се в спалнята и огледах стъклото отново. Някой се беше изкатерил на покрива на гаража под прозореца ми, счупил стъклото, завъртял дръжката и се вмъкнал вътре. Проклех се защо не бях заключил, но имах навика да спя на отворен прозорец през лятото, а ме мързеше всяка сутрин да заключвам и да прибирам ключа.
Още десетина минути оглеждах апартамента, но не забелязах нищо да е изчезнало. Седнах и обмислих положението. Направо не ми го побираше умът. Какво биха търсили? И най-вече, защо не бяха взели абсолютно нищо?
Странно.
За миг ми хрумна дали да не се обадя в полицията. Но след последните ми сблъсъци със силите на реда не изпитвах особено въодушевление да го направя. А и освен това нямаше нищо за разследване.
Така че накрая реших да се захвана за работа.
Разговорът ми с хората на Асоциацията се оказа пълно разочарование. След логичните обяснения на Кати бях убеден, че щом са свалили обвиненията от Кеш за търговия с вътрешнофирмена информация, това автоматично би свалило и моите. Но Бериман дори и не искаше да чуе. Той призна, че наистина няма преки доказателства, уличаващи ме в престъпление, но каза също така, че още съм под разследване. Запитах го за уговорката си с Хамилтън, според която Асоциацията била обещала да прекрати разследването, ако „Де Джонг“ ме изхвърли. Той отказа да я коментира, като се ограничи само с думите, че споразуменията между мен и „Де Джонг“ са си чисто наша работа и не засягат Асоциацията. Намекна смътно за някакво „паралелно разследване“. Сигурно ставаше въпрос за оня тъпанар Пауел.
Ядосано затворих телефона. А бях разчитал на пълно оправдание. Какъв глупак съм бил! Бях ядосан, но не и съвсем изненадан, че Бериман не иска да признае уговорката ми с Хамилтън.