На път към вратата отново ми се ухили мръсно.
— Само почакай, драги — каза той. — Още само малко почакай. Още най-много два дни и ще си приказваме надълго и нашироко. Чао, до скив.
Почистих хаоса, оставен от горилите му, и излязох да бягам. Напрягах се особено силно, тласкан от гнева. Колкото повече обикалях из парка, толкова повече решимостта ми нарастваше. Кати имаше пълно право. Твърде дълго бях изчаквал. Не знаех как ще се отърва, но щях направя всичко, което ми беше по силите. Не знаех точно как, но твърдо бях решен да открия начина.
А Пауел наистина започваше да ме тревожи. Нямах представа как се е озовала обицата в квартирата ми. Сигурно я беше подхвърлил.
Продължих да тичам.
Внезапно нещо ми проблесна. Ама разбира се! Снощният взлом. Някой се е вмъкнал в апартамента и е подхвърлил обицата. Ето защо нямаше нищо откраднато. Някой, който е знаел, че Пауел планира да претърси апартамента ми именно днес. Освен ако, разбира се, не бяха предупредили по телефона доброжелателно полицията.
Пауел бе споменал, че скоро ще се видим, този път за по-дълго, и нямаше съмнение, че щеше да го постигне. Обвинението в убийство е много сериозно нещо. На теория би трябвало съвсем спокойно да се оставя в ръцете на британското правосъдие, та то да оправдае един невинен човек. Но Пауел явно считаше, че е събрал достатъчно доказателства срещу мен. Имаше вид на полицай, който винаги удържа на думата си.
Примерите за невинно осъдени бяха безброй.
Неволно бях ускорил силно крачката, но дори не усещах острата болка в глезените и дробовете си. Следвах автоматично маршрута си, като заобикалях посетителите на парка, без да забавям ход.
И всичко това единствено само заради Роб! Само той може да им е казал, че ме е видял да блъскам Деби. Дори беше възможно и да е подхвърлил обицата. Но защо? Реших да разбера.
Роб живееше на един приземен етаж точно до Ърлс, Корт Роуд. Беше само на петнайсет минути път пеша, но аз реших да изчакам до седем половина, за да съм сигурен, че се е прибрал. Отворих желязната врата на входа, изкачих няколкото стъпала и се озовах в малкото вътрешно дворче. Няколко дребни тъжни цветя се мъчеха да надзърнат иззад буйните плевели в саксиите. Натиснах звънеца.
Роб отвори. Беше бос, облечен във фланелка с къси ръкави и стари дънки. Държеше кутия с бира. Не изпита особена радост при вида ми.
— Какво искаш?
— Може ли да вляза?
— Не.
Пъхнах крака си зад прага. Роб повдигна рамене и се извърна към всекидневната.
— Добре де, влизай.
Тръшна се в големия сив фотьойл, обърнат към телевизора. Стаята беше подредена, чиста, обзаведена с прости мебели, непретенциозна. На пода до креслото му вече се търкаляха няколко празни кутии от бира.
Последвах го и седнах без покана на дивана.
Роб отпи от бирата си. Не ми предложи нищо.
— Казвай какво искаш?
— Няма да ти губя много време — казах аз. — Знам, че си проследил Деби в нощта, когато беше убита.
Роб ме изгледа с безизразен поглед; лицето му не изразяваше нито изненада, нито отричане.
— И защо да правя това?
— Защото ревнуваше Деби от мен.
— Това е смешно.
— Имал си връзка с нея преди две години.
— Както казваш самият ти, оттогава са минали две години.
Почваше да ме дразни, изтегнал се така арогантно в креслото си. Повиших глас.
— Виж, съквартирантката на Деби Фелисити ми каза, че си бил притеснявал Деби точно преди да загине. А Кати ми каза, че си й казал, че си проследил Деби в нощта, когато тя загина. Така че, както виждаш, знам всичко. На мен ми се струва, че само един болен човек може да се мъкне така след някоя жена.
Забележката ми попадна точно в целта. Роб мигновено оживя. В очите му заблестя гняв, страните му пламнаха. Размаха бирата си срещу мен, златистата течност пръсна върху килима.
— Ти си едно мръсно копеле — изсъска той. — Мръсно шибано копеле. Първо ми отнемаш Деби, после и Кати. А сега ме чуй добре какво ще ти кажа! Не можеш просто така да ми отмъкваш приятелките и всеки път да се отърваваш, без да си платиш. Не можеш! — изкрещя той.
— Изобщо не съм възнамерявал да ти отнемам Кати — казах аз. — Ти сам я загуби.
Думите ми не му се понравиха. Той скочи от креслото и изрева:
— Не ми дрънкай глупости! Знаеш много добре какво си направил. Превърна живота ми в ад. Пълен ад. Така че не ми стой така и не ми дрънкай, че не си искал да направиш нищо такова, мръсно копеле! — Той се олюля и рухна в креслото. — Обичах Деби. Господи, как я обичах! Идеше ми да се гръмна, когато се разделихме. — Гласът му се сниши до шепот. — Всички други жени, които съм преследвал след нея, всъщност бяха средство да ме откъснат от мисълта за нея, за да не полудея. И се справих добре. Погребах дълбоко чувствата си. — Той отпи голяма глътка от бирата си. — И после се пръкваш ти. Виждах, че Деби те харесва. Обичаше да флиртува с теб, излизахте да обядвате заедно или да се почерпите. Знаех добре какво става, защото то протичаше пред очите ми, и аз бях длъжен да предприема нещо. Помолих Деби да се омъжи за мен. Тя ми отказа, но аз не се предадох. Накрая ми заяви да се разкарам. Бях съкрушен. И после, само след седмица, я убиха. — Той преглътна с мъка. Отметна глава и разтри очи. Бяха започнали да блестят. — Бях напълно съсипан. И после се появи Кати. Единствената жена, която толкова можеше да прилича на Деби. И също толкова привлекателна. Почувствах се смутен, но тя се държеше съвсем естествено и нещата започнаха да си идват по местата. Толкова ми беше хубаво с нея! Толкова хубаво! И един ден разбирам, че през цялото време си заговорничел зад гърба ми, за да ми отмъкнеш и нея.