Роб ме изгледа с очи, изпълнени с ненавист. Никога нямаше да ми прости. Бях се превърнал в неговия отдушник за цялото разочарование, което изпитваше от себе си и от връзките си с жените.
Но на мен ми бяха нужни отговори.
— И така, видя ли кой уби Деби? — попитах го аз.
Роб се отпусна. Отпи от бирата си и се усмихна.
— Може би.
— Ти ли я уби?
— Разбира се, че не — отвърна той, без да сваля усмивката от лицето си.
С мъка потиснах зараждащия се у мен гняв.
— Казал си на полицията, че си ме видял да блъскам Деби в реката, вярно ли е?
Роб само се усмихваше. Дощя ми се да го ударя.
— Защото ако ти си им казал, че си ме видял да го правя, и двамата знаем, че това е лъжа. А наказанието за лъжесвидетелство е много сериозно.
Роб се усмихваше безгрижно.
— Разбира се, полицията ме разпита. Показанията ми вероятно ще бъдат огласени в съда. И мога да те уверя, че не ще се откажа от нито една своя дума. Впрочем, казал съм самата истина.
— А какво ще кажеш за обицата?
— Каква обица?
— Обицата на Деби. Тази, която носеше в нощта, когато беше убита. Същата, която си подхвърлил в апартамента ми.
Роб беше искрено озадачен.
— Нямам представа за какво говориш. Но съм длъжен да ти напомня, че опитите за сплашване на свидетелите също се наказват много строго. Още щом си тръгнеш, ще се обадя на инспектор Пауел да му се оплача.
Разбрах, че няма смисъл повече да го убеждавам, защото ефектът по-скоро би бил обратен. Роб беше посмял да излъже и полицията и нямаше да се откаже от лъжата си. На мен едва ли някой щеше да ми повярва, но в неговите думи никой нямаше да се усъмни. Нямах никакъв шанс.
Изправих се и си тръгнах.
След четвърт час си бях у дома. Бях уморен, потиснат и разгневен. Роб ме ненавиждаше, беше дал фалшиви показания пред полицията и аз много скоро щях да се изправя пред съда по обвинение в убийство.
Бях безсилен да променя каквото и да било.
В главата ми като вихър се завъртяха всякакви мисли за Роб, Деби, Вайгел и Джо. Мозъкът ми беше толкова изтощен, че бях на границата на припадъка. Стоварих се като труп върху леглото.
21.
Въпреки преумората спах много неспокойно. Когато мракът зад прозорците започна да посивява, се измъкнах от леглото, навлякох спортния екип и тръгнах към парка. Направих две обиколки. След такъв разбит сън натоварването беше голямо, но поне ме успокои. Прибрах се, изкъпах се, закусих и се почувствах малко по-добре. Обадих се на Кати в „Блуумфийлд Уайс“. Тя току-що беше пристигнала на работа. Помолих я двамата с Кеш да дойдат колкото могат по-скоро. Казах й, че работата не търпи отлагане.
Пристигнаха към десет. Разказах им за обиска, който беше направил Пауел, и за посещението ми при Роб. Споделих също така и всичко, което ми беше минало през ума предния ден.
Накрая обобщих всичко, което ни беше известно.
— И така, все още не знаем кой е убил Деби. Можем да бъдем сигурни, че Вайгел е замесен, но той не е бил в Англия, когато е станало убийството. Подозирам, че Роб може да има нещо общо с него, и също така мисля, че фалшификацията с „Тремънт Капитал“ има извънредно голямо значение. Но да ме убиете, пак не мога да ги навържа на едно. А и освен това междувременно изпаднах в голяма опасност. Трябва само инспектор Пауел да открие още едно „доказателство“ — а сума ти хора с удоволствие биха го изфабрикували — за да бъда арестуван. След което ще ми предявят обвинение в убийство, освен ако не успея да открия истинския убиец на Деби. Някой от вас да има някакви идеи? Защото аз нямам никакви.