Прекратих заниманията си в три. Трябваше да направя няколко телефонни обаждания. Първото беше до „Де Джонг“. Вдигна Карън.
— Здравей, Карън. Пол се обажда. Как си?
Карън изглеждаше радостна да чуе гласа ми.
— Добре съм, а ти?
— Хамилтън там ли е?
Гласът й изведнъж стана много сериозен.
— Чакай да проверя.
Почаках няколко секунди и в слушалката прозвуча гласът на Хамилтън.
— Маккензи слуша.
Не бях подготвен за реакцията, която гласът му пробуди в мен. Беше чисто физическо отвращение: кръвта заби в ушите ми, кожата по цялото ми тяло в миг настръхна. Догади ми се. С разума си бях осъзнал, че Хамилтън ме е предал. Но до този момент не бях осъзнал колко дълбока емоционална реакция бе предизвикало у мен това.
— Здравей, Хамилтън. Пол се обажда.
— А, Пол, как си?
— Да кажем, че съм добре. Исках да те питам нещо.
Почти усетих как Хамилтън се напрегна на другия край на телефона.
— Какво има?
— Бих искал да знам дали мога да дойда в офиса да си отработя периода на предизвестието? Досега нямам някакъв особен успех с намирането на работа на пазара за облигации, така че се насочих към банковото дело. Много ми е необходимо да си повиша знанията по работата с кредити. А и освен това ми писна да стоя по цял ден вкъщи.
Последва секунда пауза, докато Хамилтън обмисляше молбата ми.
— Няма проблеми. Добре си дошъл. Разбира се, не мога да ти позволя да търгуваш, но ще ни бъде приятно да те видим сред нас. Всъщност и без това има няколко анализа, които можеш да направиш.
— Чудесно — казах аз. — Значи до утре сутринта.
Дотук добре. Сега беше наред Клер. Както и очаквах, с нея нямаше никакви проблеми, изгаряше от желание да помогне. При Дени се оказа доста по-трудно. Добре съзнавах, че искам много от него. Щеше да му се наложи да свърши много юридическа работа, за която, в случай че нищо не излезеше от плана ни, нямаше да получи и пукнат долар. Не мислех, че това, което се канехме да направим, е в действителност незаконно, макар и да беше доста съмнително. Разговаряхме близо час и половина преди Дени за мое най-голямо облекчение да склони.
А сега наред беше едно обаждане, което направих с голямо удоволствие. Набрах един номер в Лас Вегас.
— Офисът на мистър Ъруин Пайпър — обади се секретарката му. Гласът й излъчваше финес, учтивост и авторитетност.
Помолих да ме свържат с мистър Пайпър.
— Мистър Пайпър в момента отсъства. Бихте ли оставили съобщение?
Знаех, че достъпът до него няма да е от най-лесните, и затова бях обмислил съобщението си предварително.
— Разбира се. Предайте му, че е звънил Пол Мъри. Кажете му, че ако до два часа не ми се обади, ще позвъня в Комисията по хазарта на щата Невада, за да обсъдя сделката на мистър Пайпър с облигациите на американската компания „Джипсъм“ посредством неговата лихтенщайнска банка.
Не беше кой знае колко хитроумно, но имаше ефект. Само след десет минути Пайпър ми телефонира. Не повторих заплахата си — не беше необходимо. Помолих го учтиво да ми окаже съдействие. Обясних му защо това е в негов интерес, като му казах, че помогне ли на мен, помага и на себе си. Обясних му какво искам да направи.
Реакцията му ме изненада. Той дори прояви ентусиазъм.
— Разбира се, защо не? — каза Пайпър. — Положих много усилия сделката с „Таити“ да е изчистена от всякакви неясноти, и сега за малко тая история с „Тремънт Капитал“ да съсипе всичко, съградено от мен. Направо ще ми е приятно да го направя. И без това планирах да идвам скоро в Англия. А и не е зле вече да се изясним и повече да не ми дишаш във врата.
Уверих го, че ще забравя всичко, което съм научил за него. Обсъждахме датите и подробностите няколко минути и после се сбогувахме.
Позвъних на Кеш.
— Как се справи? — запита той.
— Всички искат да помогнат. А Пайпър дори изпита възторг, като чу предложението ми — казах аз. — Мисля, че намерих компанията, която ни трябва. — Казах му името й. — Можеш ли да разбереш как се търгува? Кой притежава облигациите, дали има агенти по продажбите, ще се излиза ли пазара в близките няколко дни, неща от тоя род.