— Имам втори въпрос. Винаги, когато давате пари назаем, без значение в какъв бизнес, е важно да познавате хората, поне малко. Кой притежава „Таити“?
На този въпрос Кати отговори бързо. Почувства се на сигурна почва.
— Ъруин Пайпър. Добре известен инвеститор от Уолстрийт. Почти никога не губи. Покупката му на „Мъртън Електроникс“ преди десет години беше един от големите удари на осемдесетте; за три години умножи четирикратно парите си. Също така има пръст в голям брой проекти, свързани с развлекателната индустрия в миналото, и е направил големи пари от тях. Заслужава си да го подкрепи човек, повярвайте ми.
— Разбирам. — Зададох следващия въпрос. — Но Лас Вегас има репутацията на място, където царува организираната престъпност. Как мога да разбера дали този човек е чист?
— Притежанието на казино не прави автоматически собственика му мошеник — изсумтя навъсено Кати. — Вярно е, че през петдесетте и шейсетте години в Лас Вегас имаше случаи на организирана престъпност, но в наше време Комисията по хазарта в Невада води много строг отчет на хората, преди да им издаде разрешителни да притежават или управляват казино. Ако някой кандидат някога е бил замесен или дори заподозрян за участие в престъпна дейност, комисията няма да издаде разрешително. Мога да ви уверя, че Ъруин Пайпър е чист.
— Както и да е, но аз се чувствам много неудобно да давам пари назаем на човек, на когото не съм виждал дори и очите.
— Вижте, ако резултатите от разследванията на Комисията по хазарта в Невада ви изглеждат недостатъчно убедителни, значи никога няма да бъдете доволен — изръмжа Кати.
Това започваше да ми досажда. В края на краищата, аз бях клиентът. И аз нямаше да закупя тези облигации, докато не се запознаех както трябва със собственика, казиното му и хазартната индустрия.
Кеш го усети. В „Блуумфийлд Уайс“ не се ставаше агент по продажбите току-така, само с едно голо упорство. Новите емисии макулатура носят най-високите комисиони за продажбите и той беше готов на всичко, само и само да продаде, дори и шансът за успех да беше наполовина.
— Виж, Пол. Ако отговорим на въпросите ти изчерпателно и задоволително, ще купиш ли тези облигации?
— Е, ще ми потрябва известно време за обмисляне. Но има голяма вероятност — казах аз.
— Окей. Нека тогава да предложа две неща. Първо, Ъруин Пайпър минава през Лондон след две седмици. Аз се познавам с него. Той е чудесно момче. Мога да ти уредя среща. Да пийнем по нещо. Става ли?
— Наистина би помогнало много. Благодаря ти.
— Окей, утре ще ти се обадя да ти кажа подробностите. Другото нещо, което искам да спомена, е нашата годишна конференция за облигациите с висок доход. Ще се състои във Финикс в началото на септември. Ще има възможност да посетим „Таити“ в Лас Вегас в края на конференцията. Ще имаш и възможността да видиш управленския кадър на голям брой други компании, които емитират облигации с висок доход. Искаш ли да дойдеш? Ще се повеселим добре. Двамата с Кати сме там.
— Е, благодаря ти много — казах аз. — Първо трябва да го съгласувам с Хамилтън, но ми звучи примамливо. Предполагам, че ще мога да зърна данните за спестовно-кредитната банка, за която спомена Кати.
Сините свински очички на Кеш за момент се втренчиха изпитателно в моите. После той се изкашля смутено и заби поглед в сплетените си ръце.
— Съжалявам, пазим тайната на клиента. Разбирам — казах аз, макар в момента да не ми беше много ясно.
С това срещата завърши.
Щом вратите на асансьора се затвориха подир Кеш и Кати, Роб се извърна към мен.
— Уха! Не е ли страхотна? Краката й направо ми взеха акъла!
Нямах намерение да оспорвам краката. Но можех да споря за момичето.
— Тя е твоя, Роб. И колко е напориста само! До нея Кеш изглежда като малко пухкаво котенце.
— Ти просто не я хареса, защото се държеше напористо — каза Роб. — Тя очевидно си знае работата, красива и интелигентна. Сигурен съм, че ме гледаше през цялото време на срещата. Мисля да й завъртя един телефон и да я питам какви са й плановете за довечера.
— Ти не си наред. Тя ще те изяде жив — казах аз, макар и да знаех, че няма никаква полза. Станеше ли въпрос за жени, Роб направо си губеше ума, пък и вероятно не би имал нищо против да бъде изяден жив.
Когато се върнахме в офиса, Хамилтън ме повика при себе и попита:
— Как мина?
— Не лошо — казах аз. — Трябва да пообработя сделката още малко, но е възможно накрая да се убедя. — Разказах му някои подробности от дискусията. — Определено си струва да се запознаем със собственика. Кеш също така ме покани във Финикс на тяхната конференция, посветена на облигациите с висок доход. Каза, че щели да присъстват представителите на много компании, които емитират макулатура. Какво мислиш? — Хамилтън ни държеше изкъсо за разноските и се страхувах, че може да откаже.