Майка и за миг не се спря на едно място. Придружаваше всяко разяснение с безброй ръкомахания и всяка минута скачаше да долива чашата ми, да дооправя нещо в стаята или да се втурва в кухнята за още кейк. Лицето й леко поруменя, думите бързо се сипеха от устата й. Тя беше много енергична жена, хвърляше се във всяко начинание, което се начеваше в селото. Всички я обичаха. Въпреки наклонността й да бъде на всяко гърне мерудия, почти всичко, което вършеше или казваше, беше изпълнено с прямота и искрено желание да помогне. А и хората още я жалеха. Седемнайсет години не са чак толкова много за едно селце от долината на Дейлс.
Следобедът мина много приятно. Но след поредното си завръщане от кухнята с още чай тя въздъхна:
— Ще ми се баща ти да пишеше. Вече от доста време е в Австралия. Друг човек отдавна щеше да драсне някой ред. Сигурна съм, че вече е намерил някоя китна овцеферма. Миналата седмица видях една по телевизията, тъкмо като за нас.
— Сигурен съм, че скоро ще имаш писмо. Хайде да излезем да видим градината — казах аз в напразен опит да променя темата.
— Наистина е много егоистично от негова страна, казвам ти. Искам само няколко реда. Знам, че е много скъпо да ми звъни чак оттам. На теб обаждал ли ти се е?
— Не, мамо.
И едва ли някога щеше да го направи. Баща ми не беше в Австралия. Нито в Аржентина или Канада, както бе предполагала майка ми толкова години. Баща ми не беше между живите.
Беше починал, когато бях на единайсет години, и макар че всъщност не бях пряк свидетел на смъртта му, това, което видях, щеше да остане в мен до смъртта ми. Нещо бе попаднало в комбайна и той се бе опитал да го извади. За нещастие обаче оставил двигателя да работи. Аз ритах топка зад хамбара. Чух отчаян крясък, за миг надвил шума на двигателя. Изтичах от другата страна и видях какво беше останало от баща ми.
Все пак успях да се съвзема от потреса. Но майка ми така и не успя. Тя се беше посветила на баща ми и не можеше да приеме смъртта му. Беше си изградила свой собствен свят, в който той беше жив, свят, в който бе намерила покой.
Баща ми беше арендатор на една от най-големите ферми и беше уважаван от всички в селото. Това бе направило живота на мама, на по-голямата ми сестра и на мен по-лек. Лорд Мейбълторп, собственикът на имота, идваше често във фермата и двамата с татко обсъждаха всевъзможни ефикасни начини за добив на максимален урожай. Бяха станали неразделни приятели. И когато баща ми почина, лорд Мейбълторп ни даде на разположение една от къщите и гарантира на мама, че може да я ползва пожизнено. Баща ми беше направил много голяма застраховка „живот“, която ни осигури спокойно съществуване, а всички съседи бяха любезни и услужливи.
Баща ми беше добър човек. Знаех го, защото всички винаги го бяха твърдели. Спомнях си го като едър, работлив мъж със силно развито чувство за справедливост. Винаги се бях старал да правя всичко, както той го искаше, и обикновено успявах. Но когато не успявах да оправдая очакванията му, настъпваше истински ад. В края на един срок се върнах у дома и в бележника ми пишеше, че съм най-големият пакостник в класа. Татко ми даде такъв хубав урок за това, колко е важно човек да се учи добросъвестно в училище, че следващия срок бях най-добрият в класа.
Смъртта му и ефектът, който бе оказала тя върху мама, ми се струваха върхът на несправедливостта. Бях разтърсен от мисълта, че съм безсилен да променя или върна каквото и да било. Това ме докарваше направо до бяс.
И тогава започнах да бягам. Всеки ден изминавах мили по хълмовете, насилвайки белите си дробове и сърцето докрай. Борех се със студа, пронизващия вятър и мрака на йоркширската зима, търсех някаква утеха в самотната си борба с тресавищата.
Трудех се упорито и в училище, решен да постигна това, което си представях, че баща ми би искал от мен. Положих всички усилия и успях да постъпя в Кеймбридж. Макар че отдавах много време на леката атлетика, пак съумях да изкарам прилична диплома. До момента, в който започнах подготовката си за Олимпиадата, решимостта и желанието да победя се бяха превърнали в навик. Но въпреки това не бих бил искрен, ако кажех, че го правя единствено само заради баща ми. Все пак тайно вярвах, че ме е зърнал отнякъде как пресичам финиша и печеля бронзовия медал.
Майка ми така и не успя да приеме амбициите ми. Откакто баща ми „отсъстваше“ от къщи, тя искаше сестра ми да се омъжи за някой местен фермер, а аз да постъпя в селскостопански колеж, за да мога да се грижа за фермата. Сестра ми изпълни молбата й, но аз — не. След трагедията, сполетяла баща ми, не можех дори и да си помисля за фермерство. Но за свое успокоение майка ми реши, че аз уча в селскостопански колеж в Лондон. В началото се опитвах да я разубеждавам, но тя не искаше да чуе и дума и се отказах. Гордееше се с постиженията ми на пистата, но се тревожеше дали това няма да попречи на учението ми.