Разговаряхме с още трима търговски агенти, но никой от тях не предлагаше повече от 97 1/2. Тъкмо вече щях да вдигна ръце, когато Карън извика:
— Деби, „Лайпцигер Банк“ на четвърта линия!
— Кои, по дяволите, са тия „Лайпцигер Банк“? — запита Деби. — Кажи им да не ни притесняват, заети сме.
„Лайпцигер Банк“? Каква работа можеше да си има с нас една дребна германска банка?
— Дай ми ги, Карън — извиках й аз в отговор.
— Добро утро. На телефона е Гюнтер. Как е при вас? Тук времето е чудесно.
— Добро утро — казах аз. Хайде, Гюнтер, не го усуквай.
Поразменихме още малко учтивости и Гюнтер ме запита дали не съм чувал нещо за емисия на американската компания „Джипсъм“.
— Всъщност съвсем случайно имам под ръка облигации от тази емисия на стойност два милиона и половина долара.
— А, много добре. Моят търговец предлага 96. Мисля, че това е много добра оферта.
Страхотна оферта — два пункта под пазара!
— Много добре ме изслушай, Гюнтер — казах аз. — Колежката ми е на другия телефон и всеки момент ще продаде тези облигации на един наш стар приятел за 99 долара. Но ако на момента ми предложиш 99 1/2, ще ги продам на теб. Иначе няма и да ги помиришеш дори.
— Мога ли да помисля половин час? — запита стреснато Гюнтер.
— Можеш да помислиш точно петнайсет секунди.
Тишина. Гледах часовника си. След тринайсет секунди Гюнтер се обади.
— Окей, окей, купуваме два и половина милиона облигации на американската компания „Джипсъм“, девет процентови, с година на падеж 1995, на цена 99 1/2.
— Сделката приключена — казах аз.
— Благодаря ти — каза Гюнтер. — Надявам се да правим и по-крупни сделки занапред с вас.
„Надявай се“ — помислих си, докато затварях телефона.
— Как, за бога, успя да го накараш да ги купи на 99 1/2? — възкликна Деби.
— Единственото обяснение „Лайпцигер Банк“ да купи тези облигации е те да са някаква местна банка на ГСК. Щом дават мило и драго, значи могат да се бръкнат и по-надълбоко. Можеш ли да си представиш, че този юнак предлагаше цена 96, когато беше готов да плати 99 1/2? Помни, повече да си нямаме работа с тях.
— И така, колко изкарахме? — запита Деби.
— Двата милиона ги купихме на 82, а ги продадохме с печалба 17 1/2 пункта — казах аз. — Това прави триста и петдесет хиляди долара печалба за нас! Не е лошо. И се отървахме от първоначалната си позиция от половин милион. Чудя се докъде ли ще скочат акциите ни когато се включи и Ню Йорк?
Деби се замисли.
— Какво има?
— Някой трябва да е знаел за поглъщането — каза тя.
— Разбира се, че са го знаели — казах аз. — Това винаги става известно. Така се работи по цял свят.
— Може би не трябваше да купуваме онези акции.
— От къде на къде? Та ние и представа си нямахме, че предстои да я погълнат. Просто предположихме. Не сме нарушавали никакви правила.
— Някой е знаел. Иначе щеше ли да скочи цената им?
— Слушай — казах аз. — Ти си служителят, който се занимава с тия неща. Познаваш правилата. Да сме нарушили някое?
Деби помисли и въздъхна.
— Технически, мисля, че не — отвърна тя.
— Чудесно. А сега ми подай няколко бланки да заведа тази сделка.
Следващия ден, сряда, беше ден на гнева. Трябваше да напиша доклад за един от нашите клиенти, и си блъсках главата как да съгласувам работните показатели с постигнатото от нас. Прекарах цели два часа от следобеда, взирайки се в колоните цифри, преди да забележа грешката, която през цялото време ми беше избождала очите. Проклинайки се за глупостта си, се отправих нагоре към администрацията да им посоча грешката. Предстоеше ни многочасов труд, докато я оправим, и като се прибавеха непрекъснатите повиквания от дилърите, очертаваше се перспективата да приключа малко преди полунощ, и то ако бях късметлия. Деби предложи да ми помогне и аз приех с облекчение. Но дори и с нейната помощ успяхме да свършим чак след осем.
Оставих доклада върху бюрото на Карън готов за изпращане веднага на следващата сутрин. После се спогледахме с Деби.
— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — предложи тя.
— Тъкмо си мислех, че ще го кажеш — казах аз. — Къде отиваме?
— Ходил ли си някога на онова корабче на Темза? Нали го знаеш, станцията на метрото „Темпъл“.
— Нямам нищо против — отвърнах. — Само да си взема куфарчето.
— О, да ти пикая на куфарчето! — изрече с отвращение Деби. — Кого, мен ли ще заблуждаваш? Само ще го разнасяш като някой носач.