— Ама…
— Хайде!
Огледах салона. Роб и Хамилтън още не си бяха тръгнали. Хамилтън се ровеше из някаква купчина книжа, а Роб си играеше с компютъра. За Хамилтън си беше съвсем в реда на нещата да остава толкова до късно, но Роб беше доста рядка гледка след шест часа. Навън вече се смрачаваше и залезът изпълваше небето над града с портокалови багри, смесени с мрачно сиво и черно.
— Май ще вали…
— О, хайде.
Добрахме се до корабчето тъкмо преди да закапе. Седнахме на една маса в главния салон с изглед към сивата Темза, надигаща се с прилива срещу Уестминстър. Мощни вълни се разбиваха и пенеха покрай пилоните, забити в речното дъно до корабчето. Гледката на такава дива и необуздана природна сила посред един град в края на двайсети век беше малко непривична. Човек може да издигне диги покрай реките, за да ги задържи или канализира, но не може да направи нищо, за да ги спре.
В този момент дъждът заплющя, зашиба водата така, че реката, градът и небето се сляха в неразличим мрак. Вятърът се усили и корабчето започна да се олюлява и да скърца.
— Бррр — потрепери Деби. — Направо да не вярваш, че е средата на лятото. Забележи обаче колко е уютно тук.
Огледах се. Лакираният дървен интериор на корабчето беше приглушено осветен. Имаше няколко малки компании, насядали по масите покрай двете стени, и една по-голяма група пиячи в единия ъгъл. Люшкането и скърцането на корабчето, тихият ромон на спокойни разговори и спарената, но затоплена атмосфера наистина създаваха уют.
Поръчахме. Сервитьорът мигом донесе бутилката и ни наля. Вдигнах чашата си и казах:
— Наздраве. Много съм ти задължен за помощта тази вечер. Сигурно щях да осъмна в салона, ако не беше ти.
— Няма за какво — отвърна Деби и отпи. — Както виждаш, не съм чак толкова мързелива, за каквато ме нарочиха.
— Е, надявам се Хамилтън да го е забелязал.
— О, махни го тоя. Направих го единствено заради теб. Беше направо като убит през целия ден. Изчервих се, като чух какви ги ръсеше над ония сбъркани сметки.
— Дори и така да е, пак съм ти задължен — казах аз. Съмнявах се дали би се изчервила от каквито и да било думи, макар че в момента под ефекта на алкохола закръглените й бузки започваха бавно да пламтят. — Не те видях днес да си клатиш краката. Сигурна ли си, че всичко е наред?
Не бе вдигнала глава цял ден.
— Е, сигурно си забравил, че благодарение на теб се бях заровила в ония проспекти, за което съм ти много благодарна. — Тя внезапно се навъси. — Има обаче две неща, които ме тревожат. И то много.
Наострих уши.
— Кои точно?
Тя се замисли за момент, след това поклати глава.
— О, остави. Достатъчно си блъсках главата днес с проспектите, това може да почака до утре. Скоро ще си поговорим по-обстойно.
Виждах, че наистина се тревожи за нещо, а при Деби това действително беше знаменателно. Но нежеланието й да го обсъжда беше явно и реших да променя темата.
— Познаваш някои от търговците в „Блуумфийлд Уайс“, нали?
— Да, защо?
— Познаваш ли човек, който търгува с книжата на „Джипсъм“?
— Да, Джо Финли. Той търгува целия пакет с щатски ценни книжа в „Блуумфийлд Уайс“. Много е добър. Казват, че е най-добрият търговец на пакети от ценни книжа на Уолстрийт, няма месец, в който да не е направил удар. Търговците от другите компании са много внимателни с него.
— И защо така?
— Защото е абсолютно копеле — изрече Деби с такава увереност, че разбрах, че е стигнала до това мнение от личен опит. Нещо в тона й ме накара да я помоля за още разяснения.
— Честен ли е?
Деби се изсмя.
— Търговец от „Блуумфийлд Уайс“ и честност? За мен това е напълно невероятно. А за теб? Защо питаш?
— Просто се чудех защо „Блуумфийлд Уайс“ се интересуват толкова от облигациите точно преди обявяването на поглъщането.
— Искаш да кажеш, че Джо може да е знаел за него? Изобщо не бих се учудила.
Напълних повторно чашите.
— Как ще похарчиш печалбата си от „Джипсъм“? — запита тя лукаво.
— Имаш предвид акциите, които купихме ли? Не знам. Предполагам, че няма да я похарча. Ще я запазя.
— За какво? За черни дни ли? — запита Деби и кимна към мрака навън.
Усмихнах се. Чувствах се малко глупаво.
— Е, че за какво да я харча? Квартирата ми ме задоволява. „Де Джонг“ ми дадоха кола. Не виждам някаква възможност да ползвам дори и няколко дни отпуск.