— Здравей, Хамилтън. Прощавай, че ти развалям вечерта — казах аз.
— О, ни най-малко. Тъкмо дочитах някои поотложени неща. И какво ли толкова се притеснявам! Тия така наречени проучвания са пълна идиотщина. Какво става при вас?
Разказах му в общи линии за сделката и повторих отрицателния коментар на Дейвид, Клер и останалите, накрая му предадох и онова, което Кеш ми беше съобщил за японците.
Последва неколкосекундна пауза, после спокойният внимателен глас на Хамилтън ми подейства също като добро малцово уиски.
— Много интересно. Може да се окаже, че ще имаме някаква работа тук, момчето ми. Тази сутрин разговарях с представителите на две компании, застраховащи живот. И двамата споделиха, че се тревожат за ситуацията на фондовата борса в Америка и бясно продават акции. Имат неколкостотин милиона долара за покупки на пазара за облигации, но чакат голяма нова емисия, за да могат да закупят нужния им обем. Знаеш как е при японците — щом двама от тях разсъждават по този начин, значи е съвсем вероятно да има още поне десетина със същата идея.
— Значи е възможно Кеш да е казал истината?
— Колкото и да ти изглежда невероятно, напълно е възможно.
— Значи да закупя десет милиона?
— Не.
— Не? — Май нещо не бях разбрал. Според Хамилтън вероятността сделката да е печеливша беше голяма.
— Купи сто.
— Сто милиона долара? Сигурен ли си? Та това означава да се инвестира огромна сума пари в сделка, която никой не харесва. Не разполагаме с толкова много пари в брой.
— Е, тогава продай някоя друга облигация. Виж, Пол, много рядко имаме шанс да направим наистина добри пари, а този е тъкмо такъв. Купи сто милиона.
— Добре. Мога ли да те намеря в хотела?
— Да, но имам да свърша още няколко работи, така че не ме притеснявай, освен ако наистина не е наложително. — И той затвори.
Покупката на сто милиона беше голям риск. Огромен. При провал загубите щяха да съсипят добрите ни финансови резултати за цялата година. Щеше да е извънредно трудно да обясним това на институциите, които ни бяха доверили парите си. От друга страна обаче, ако японците наистина бяха закупили облигации на стойност 300 милиона долара и ние придобиехме за сто милиона, това означаваше само 100 милиона за останалия свят. Хамилтън имаше репутацията на човек, понякога поемащ големи, но винаги пресметнати рискове, които в крайна сметка се оправдаваха.
Замига поредната светлинка. Беше Кеш.
— Хвърляме ги на пазара. Какво ще кажеш, приятелче? Искаш ли десетка? Чувствам се късметлия на това число. Хайде да направим едно ударче.
Усетих как гърлото ми се стяга, но все пак бавно и спокойно казах:
— Купувам сто.
Дори и Кеш онемя при тия думи. Чух само едно едва доловимо „Уха!“. Наложи се да чакам цели пет секунди, докато се обади.
— Сто милиона на цена 99 няма да стане. Можем да ти продадем петдесет на 99, но другата половина ще се наложи да ги вземеш на 99,20.
Проклет да бъдех, ако се оставех да ме изработи по този начин.
— Виж, и на двамата ни е ясно, че на останалите играчи от пазара им се повдига от сделката. Изглежда аз съм единственият, на който му допада, но само на цена 99. Или ще стане на 99 цялата, или изобщо няма да стане.
— Пол, ти не си наясно как стават тези неща. Щом искаш да закупиш толкова много облигации, ще трябва да се бръкнеш в джоба.
Подмилкващият се глас на Кеш започваше да ме дразни.
— Сто милиона на 99 или си ги блъскай в главата.
Пауза. И след малко:
— Добре, нека бъде твоето. Продавам ти облигации от новия шведски заем на стойност 100 милиона долара на цена 99.
Затворих телефона. Ръката ми трепереше. Това беше много над най-голямата позиция, която бях договарял през живота си. Залагането на 100 милиона долара срещу мнението на останалите играчи на пазара за ценни книжа не е шега работа. През ума ми се стрелнаха всички възможни ужасии. Ами ако бяхме допуснали страшна грешка? Ако загубехме стотици хиляди долари за броени минути? Как щяхме да го обясним на мистър Де Джонг? Как щяхме да го обясним на институциите, които ни бяха доверили парите си?
Това не можеше да се случи. Наложих си да прогоня всички „Какво ще стане, ако…“ от главата си. Трябваше да превърна мозъка си от хаос на налудничавите предположения в абсолютно надеждна сметачна машина. Трябваше да се отпусна. Забелязах побелелите кокалчета на пръстите си — все още стисках слушалката на телефона. С усилие я оставих на вилката.