Подземният влак се втурна на запад в безкрайното си пътешествие по Кръга, а аз се замислих за мъжа, който беше ощипал Деби. Кой ли можеше да е той? Някой бивш любовник? Бивш колега? Някой напълно непознат? Някакъв пияница? Нямах никаква представа. Нито пък можех да разбера защо Деби така категорично отказа да ми обясни каквото и да било. На лицето й ясно се беше изписал страх, не шок или оскърбление. Много странно.
Бях успял да го зърна добре в секундата, когато се бе извърнал към мен. Беше слаб, жилест, на около тридесет и пет години, в незабележим сив костюм. Очите му още бяха пред погледа ми. Воднистосини, мъртвешки, със зеници почти като главички на топлийки. Потреперих.
Спряхме на „Виктория“. Повечето пътници се юрнаха да слизат, качиха се само неколцина. Влакът плавно потегли и аз се замислих за друго. Опитах се да прочета вестника на един възрастен човек, седнал срещу мен, но буквите играеха пред очите ми. Разговорът, който бях водил с Деби за приятелките ми, или по-скоро за тяхната липса, отново изплува в съзнанието ми. Последните няколко години не си бях давал много зор по отношение на жените. Не че не обичах женската компания, съвсем не; работата беше там, че много връзки бях започвал с големи надежди, а финалът беше един — разочарование. Бях започнал да си мисля, че просто не си струва трудът. Е, сигурно щях да променя нещата. Деби имаше право — колкото и силно да беше желанието ми за професионален успех, трябваше да отделям време и за някои други неща.
Мисълта за Деби ме накара да се усмихна. Ведрото й настроение беше несъкрушимо. Внезапно усетих с какво нетърпение очаквах да зърна лицето й всяка сутрин, когато отивах на работа. За последните няколко месеца се бях привързал много към нея.
Я почакай. Дали тя нямаше нещо наум, когато ме окуражаваше да си намеря приятелка? Беше ми навик да пропускам очевидни покани. Не, сигурно само си въобразявах. Не и Деби. Не и аз. И въпреки това, по някакъв странен начин, тази мисъл заседна в главата ми.
5.
На следващата сутрин бях много зает. Телефоните не спираха да звънят. Пазарът беше оживен. Управителите на институционални фондове обръщаха германски марки в долари в предчувствие за намаляването на лихвения процент от Бундесбанк. Уолстрийт беше изненадан. Акумулираният запас еврооблигации, предшествали шведската емисия, беше изкупен почти целият и голям брой брокери бяха хванати с къси позиции. Търговците ни се обаждаха в опит да ни изкушат да им продадем позициите си. Ние обаче не бързахме. Нека се поизпотят малко.
Деби закъсняваше и аз трябваше да поемам всички телефонни обаждания. Напрежението беше голямо.
В девет часа попитах Карън:
— Да ти се е обаждала Деби? Снощи не сме правили кой знае какъв запой, трябваше вече да е пристигнала.
— Не се е обаждала — каза тя.
В девет и половина до бюрото ми се отби Хамилтън.
— Някаква вест от Деби?
— Още нищо.
— Поне да беше се обадила, ако е болна — каза той.
Не спорих. Така или иначе, беше малко глупаво от нейна страна да не се обади. И най-глупавото извинение беше по-добро от никакво. Деби често вземаше болнични, но поне всеки път измисляше някакво оправдание.
Утрото напредваше. Съумявах да удържа всички наши позиции въпреки усилията на Кеш, Клер, Дейвид и другите търговци да ме изкушат.
Внезапно гласът на Карън наруши концентрацията ми. Бе изпълнен с тревога, дори страх, и всички в салона се обърнаха към нея.
— Хамилтън! Обаждат се от полицията. Искат да говорят с някого за Деби.
Хамилтън вдигна слушалката. Погледите на всички ни се впиха в лицето му. След секунда веждите му леко се повдигнаха. Пет-шест минути той слушаше и обясняваше нещо, после бавно постави слушалката върху телефона. Изправи се, тръгна към мен и застана пред бюрото на Деби. Прикани всички ни при себе си.
— Много лоша новина. Деби е мъртва. Снощи се е удавила.
Някой ме удари с тежък предмет по главата, ушите ми писнаха, очите ми внезапно се замъглиха. Рухнах на стола. Докато Хамилтън разговаряше със служителя от полицията, през ума ми внезапно пробягаха налудничави страхове да не би нещо да се е случило с Деби, но това… Опустялото бюро до мен прониза сърцето ми с лед. Това място, откъдето се бе раздавал толкова често смях и шеги, сега бе онемяло. Думите на Хамилтън долитаха до слуха ми като през памук.
— Намерили са тялото й тази сутрин в шест часа в Темза край доковете в Милуол. Днес ще дойде човек от полицията да разговаря с нас. Помолиха ме да проверя кой е бил последният от нас, който я е видял снощи.