— Понякога ми се иска да си бях останал в Единбург — продължи Хамилтън. — Щях да си имам скромна работа, да управлявам двеста-триста милиона за някоя от тамошните застрахователни компании.
— А защо не го направи?
— Ами, опитах се, но се оказа, че не е за мен. Шотландските фондове са добри, но хората там нямат авантюристичен дух. Мястото ми е тук. На предната линия. — Той се втренчи в чашата си. — Разбира се, Мойра не одобри решението ми. Не можеше да приеме, че отделях на работата си толкова време. Смяташе, че часовете между девет и пет са достатъчни, а останалите мога да прекарвам у дома. Но работата ми изисква много повече от това, а тя не искаше да ми повярва. И се разделихме.
— Съжалявам — казах аз. И наистина ми стана жал за него. Той беше самотен човек, откъснат от сина и съпругата си, което още повече усилваше самотата му. Но сам си го беше избрал; беше предпочел работата пред брака. И въпреки това му съчувствувах. Поставих се на неговото място след десет години и потреперих. Разговорът с Деби изплава в паметта ми. Сега вече почвах да разбирам, че беше имала право.
Хамилтън вдигна поглед над чашата си.
— Как намираш „Де Джонг“ след тия шест месеца? Доволен ли си?
— И още как. Радвам се, че дойдох да работя при вас.
— А как ти се струва търговията с ценни книжа?
— Обичам я. Иска ми се само да бях по-добър в нея. Понякога си мисля, че тъкмо съм схванал кое как е, и в следващия миг разбирам, че не е така. Чудя се дали цялата работа не опира само до късмет.
Хамилтън видя изражението ми и пак се разсмя.
— Не, прав си, не е толкова лесно. Номерът е да усетиш кога шансовете са в твоя полза, а това идва с годините. Но не се тревожи. На прав път си. Само упорствай, непрекъснато мисли за това какво правиш и защо, учи се от грешките си, и резултатът няма да закъснее. С теб ще станем един добър екип.
И аз се надявах на това. Усетих тръпката на възбудата. Хамилтън едва ли би се ангажирал с такова пожелание, ако не беше искрен. Бях твърдо решен да не спирам и да спазвам напътствията му.
— Спомням си как бягаше — обади се той.
— Не знаех, че гледаш лека атлетика.
— Е, всички гледат олимпиадите, дори и аз. А и наистина харесвам атлетиката. Има нещо в тоя спорт, нещо, което ме привлича. Гледал съм те много пъти, но най-вече си спомням финала, когато водеше до самия финиш. Камерата те даде в близък план. Пълно самоотдаване и болка. Мислех, че си победил, но изскочиха онези двамата, кениецът и испанецът.
— Ирландецът — промърморих аз.
— Какво?
— Ирландецът. Беше ирландец, не испанец — казах аз. — Един много бърз ирландец.
Хамилтън се разсмя.
— Е, много се радвам, че сега работиш за мен. Мисля, че двамата можем да направим много в „Де Джонг“.
— И аз го искам — казах аз. Страшно го исках.
Погребението на Деби се състоя в тихия църковен двор в едно селце в Кент. Представлявах офиса. Денят беше горещ, слънцето грееше немилостиво. Варях се в костюма си, усещайки потта да се стича по гръбнака ми. Малко ято врани грачеше унило в храстите до вратата на църквата. Грачът повече допълваше тишината, отколкото я нарушаваше. Съвършеният акомпанимент на погребална церемония в едно малко селище.
Викарият направи всичко възможно да облекчи скръбта на присъстващите с думите, че Деби би искала хората тук да се усмихват и че ние би трябвало да сме благодарни за времето, което тя е прекарала с нас. Или нещо от този род. Не можах много да проумея какво има предвид, но и нямаше нужда. Има нещо безкрайно тъжно в смъртта на млад човек; и никакви думи не могат да променят този факт.
Родителите й бяха тук. Деби бе приличала и на двамата. Две дребни закръглени фигурки, сплотени от скръбта.
На излизане се намерих до едно високо и слабо червенокосо момиче. Беше с високи токчета и едното пропадна между две павета. Приведох се да й помогна.
— Благодаря ви — каза тя. — Мразя тия проклети обувки. — После се огледа. — Познавате ли всички тези хора?
— Само неколцина — отвърнах аз. — А вие?
— Един или двама. Иначе с Деби бяхме съквартирантки, така че познавам доста нейни приятели.
— Доста? — изненадах се аз. — Че колко от тях са тук?
Тя се огледа отново.
— Само един или двама, които познавам. Вие не сте от тях, нали? — Тя ме изгледа присмехулно.
— Не — казах остро аз, малко шокиран. — Работехме заедно.