— Не исках да ви обидя. Тя обикновено имаше добър вкус — каза момичето. — Покрай гарата ли ще минете?
— Да. Защо не се качите при мен? Ще ви откарам.
— Много мило от ваша страна. Между другото, казвам се Фелисити.
— Аз съм Пол. — Излязохме на пътя през църквата и посочих малкото си пежо. — Ето колата ми.
Качихме се и потеглих към близката гара.
— Знаете ли, никога не съм си представял, че Деби е имала толкова много приятели — казах аз. — Изглеждаше ми от онези момичета, които могат с години да поддържат една и съща връзка.
— Тя не беше лекомислена. Но обичаше живота. През квартирата ни преминаваха различни мъже. Повечето бяха наред, но имаше и някои със странности. Мисля, че с един или двама беше работила заедно.
— Надявам се, че не са били тия със странностите.
Фелисити се засмя.
— Не, мисля, че не бяха. Макар че имаше един, който съвсем наскоро я притесни доста. Май и той й беше колега.
Чудех се кой ли може да е бил. Не успях да сдържа любопитството си и я попитах.
— Не мога да си спомня името му — каза тя. — Последния път, когато го видях, беше преди две години. Много тежък случай.
Реших да сменя темата.
— Как се запознахте с Деби?
— О, и двете се ровехме из клаузите и параграфите на една и съща фирма, „Дени Кларк“. Аз съм още там, но Деби мечтаеше за велики дела, нали знаете. Тъй като и двете си търсехме квартира в Лондон, беше естествено да живеем заедно. — Тя прехапа долната си устна. — Страшно ще ми липсва…
— Не сте единствената — изрекох аз. Вече наближавахме гарата. Паркирах пред входа.
— Благодаря ви много — произнесе тя, докато слизаше от колата. — Надявам се пак да се видим, само че при по-приятни обстоятелства. — И с тези думи изчезна в чакалнята.
На връщане в Лондон се опитах да си представя картината, нарисувана ми от Фелисити — как Деби преспива с цяла върволица мъже. Но характерът й съвсем не беше такъв. От друга страна, защо пък да не беше?
Бюрото на Деби си беше същото. Затрупано с недовършени задания. Дребни жълти листчета й напомняха какво още има да свърши и на кои хора да се обади. Справочникът на асоциациите от банки с облигации лежеше разтворен, обърнат със страниците надолу, в очакване да го вдигне и да намери следващата й нужна страница. Бих предпочел да беше подредено — бюрото на човек, починал от естествена смърт, а не от насилствена.
Най-отгоре тя държеше един голям черен бележник с фирмения знак на „Харисън Брадърс“. Миналогодишният подарък за Коледа. Прелистих го. Нищо, което да привлече вниманието ми. Срещите за следващата седмица бяха уговорени много сгъстено, като по-нататък, за август, съвсем оредяваха. А от септември страниците бяха съвсем чисти.
Окото ми се закачи за един ред. Уговорена среща с мистър Де Джонг. Насрочена за деня след смъртта й, в 10 часа и 30 минути. Доста странно. Обикновено нямахме работа с него, а и много рядко го мяркахме. Макар че от време на време се срещаше с Хамилтън, единственият ден, в който се видях с него, беше в офиса му, когато постъпвах на работа. Приятен човек, макар че трудно би минал за общителен.
Започнах да подреждам бюрото й. Като начало сортирах всичките й лични вещи в един празен кашон от копирна хартия. Не бяха много и определено нямаше нищо, което би представлявало ценност за някой страничен човек. Стара пудриера, два чифта слипове, три картона от кисело мляко, куп пластмасови лъжички, нож за хартия с гравирано име на сделка, сключена през времето й на работа като адвокат, няколко дамски превръзки и един разръфан роман на Джили Купър. Помислих дали да не изхвърля всичко, но не се осмелих. С изключение на картоните кисело мляко събрах вещите й в кашона. Щях да го занеса в квартирата й при останалите й неща.
После се захванах да подреждам всички документи и чекмеджета. Изхвърлих повечето и запазих само някои — да ги върна в библиотеката за каталогизиране.
Стигнах до една купчина проспекти. Повечето се отнасяха за облигации, емитирани от компаниите, базирани в Нидерландските Антили. Най-отгоре беше проспектът на „Тремънт Капитал“, който Деби бе хвърлила върху бюрото ми. Беше споменала, че нещо не й изглежда редовен. Вдигнах го и набързо го прелистих. Стори ми се съвсем редовен. Имаше една или две бележки, нахвърляни с молив в полето. Никоя от тях не изглеждаше странна.
Отделих проспектите на една страна и се зарових по-нататък в купчината. След малко попаднах на информационен меморандум, отнасящ се за „Таити“. Тук вече не бързах с прелистването. Деби бе използвала жълт маркер за подчертаване. Бяха отбелязани само два или три пасажа. Следващите обаче бяха далеч по-интересни. Беше подчертала името на Ъруин Пайпър и препратките за Комисията по хазарта в щата Невада. Имаше едно място, специално отбелязано с флуоресциращо жълто: