Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Мускадет“ и две чаши.
— Значи си живяла с Деби, откакто и двете сте дошли в Лондон? — запитах аз.
— О, не — отвърна тя. — Преди да се преместим тук, живяхме под наем в Ърлс Корт. Там всъщност разполагахме само с една стая. Но преди две години купихме съвместно това жилище. Малко е шумно, но се свиква.
— Сигурно сте били много близки — казах аз.
— Така е — каза Фелисити. — С нея се живееше много лесно и си прекарвахме весело. Но в известен смисъл тя беше много затворена личност. Е, и аз също, като си помисля. Точно затова се разбирахме. Нямахме проблеми помежду си, но уважавахме правото си на уединение.
— Надявам се въпросът ми да не те засегне — казах, — но мисля, че срещнах един човек преди няколко дни. Може да е бил неин приятел. Костелив, около тридесет и пет годишен, сини очи, тъмна коса.
Фелисити се замисли за малко.
— Да, имаше един, който отговаря на описанието ти. Миналата година имаха връзка, но не продължи много. Беше ми страшно неприятен. Спомням си как ме гледаше. — Тя потрепери.
Явно беше човекът от онази нощ.
— Как се казваше?
Тя напрегна лице в усилие да си припомни.
— Не. Съжалявам, не мога да се сетя. Беше се запознала с него чрез работата си или нещо от този род. Гаден тип. В началото беше много чаровен, но после започна да си я върти на пръста. На закуска просто ме беше срам да ги гледам. И Деби изпълняваше всичките му желания! Много странно. Ти я познаваш — не беше от безгласните твари. Но онзи излъчваше някаква злокобна сила. Деби намираше това за очарователно. А мен тръпки ме побиваха.
— Една вечер се прибрах към десет и я заварих в ужасно състояние. Имаше голяма цицина на челото и едното й око беше насинено. Хлипаше тихичко, сякаш беше плакала много.
— Попитах я какво е станало. Тя каза, че… о, как не мога да си спомня името му! Както и да е. Това копеле я беше пребило. Разбрала, че е женен, и му поискала обяснение. Той я ударил няколко пъти и си отишъл.
— Следващите няколко дни този мръсник се скъса да звъни и да идва да я търси. Деби нито веднъж не му се обади, нито го пусна да влезе. Наистина, няколко пъти беше на косъм да клекне, но накрая здравият й разум надделя. И двете бяхме много наплашени. Не исках да имам нищо общо с него. Много ни беше страх да не ни причака отвън и да ни проследи, когато излизаме. Май веднъж тръгнал след нея, но тя се разпищяла и той духнал. След седмица-две спря да звъни и оттогава не сме го виждали.
„Но аз го видях онази нощ на корабчето“ — помислих си. Вече бях убеден, че той е човекът, който я е блъснал в реката. Как обаче да разбера кой е?
— Не можеш ли да си спомниш нещо друго за него? Къде живее, какво работи, в коя фирма?
— Съжалявам. Това спадаше към нещата, за които се бяхме разбрали да не проявяваме излишно любопитство. Понякога съм виждала някои от приятелите й, но тя рядко говореше за тях. Пък и правех всичко възможно да не му се мяркам пред очите.
— Да не е онзи мъж, за когото ми спомена на погребението? Онзи, който я безпокоил наскоро?
— Не, не. Не беше той. Онзи не беше толкова ужасен. Макар понякога нещо да му прихлопваше дъската. О, сетих се как се казваше. Роб.
Роб! Невероятно! Нито веднъж не бях забелязал нещо по-специално във взаимоотношенията им. Отнасяха се съвсем естествено един към друг. Макар че, като си помислих, в това нямаше нищо изненадващо. Просто е било неминуемо. Роб едва ли би могъл да подмине момиче като Деби ей така.
Фелисити забеляза изненадата ми.
— Разбира се, че го познаваш. Просто не си знаел.
Поклатих глава.
— Е, движеха заедно от момента, в който Деби постъпи на работа в „Де Джонг“. Връзката им продължи само месец или два и Деби скъса с него. Каза, че играта малко загрубявала. Роб го понесе доста тежко в началото, но скоро след това тя ми каза, че вече се разбирали нормално. На работа имам предвид. — Фелисити отпи от чашата си. — И тогава, една седмица преди Деби да… — тя прекъсна за миг — … падне в реката, този юнак се обади по телефона. Беше доста късно, минаваше полунощ. Казал й, че трябва да се съберат отново. Че трябва да се оженят. Деби му каза да не се държи толкова глупаво, но той продължи да звъни всяка нощ. На нея започна да й писва. Каза му да се разкара, но това изобщо не му въздейства.
— Но защо така изведнъж е решил, че иска да се ожени за нея? — запитах аз. — Звучи малко странно.