— О, да. Сметана, без захар.
След минута се върнах с две чаши и й подадох едната. Приседнах на бюрото й. Тя ме изгледа изненадана. Не бях от хората, които обичат да се отбиват на приказка.
— Вчера чух нещо много странно — започнах аз спокойно.
— О, така ли? — запита Карън с внезапен интерес.
— Става въпрос за Деби. И за Роб.
Карън повдигна вежди.
— О, това ли било? Ти не знаеше ли? Вярно, това беше доста преди да дойдеш при нас. Сигурно има две години оттогава.
— Дори не ми беше идвало на ум.
— Не продължи дълго. Опитаха се да го запазят в тайна, но всички научиха. Е, всичко това е минало. Бедният Роб, сигурно е съсипан от смъртта й.
— Да, бедното момче — произнесох аз и си тръгнах към бюрото. Човек наистина можеше да го съжали. Толкова объркан беше.
Докато се мъчех да се съсредоточа върху пазара, се обади Фелисити.
— Открих кой се е занимавал със случая Пайпър — каза тя. — Робърт Дени, моят старши колега.
— О — казах аз. — Дали ще може да ми отдели някоя минута, как мислиш?
— Не се тревожи — успокои ме Фелисити. — Той е добър човек, и е разбран. Много обичаше Деби. Страшно се разстрои, когато тя напусна. Споменах му, че може да поискаш среща с него, и той каза, че трябва само да се обадиш на секретарката му.
Благодарих й и веднага последвах съвета й. Секретарката на мистър Дени се оказа много приветлива и дружелюбна. Четвъртък в три часа.
После позвъних на Кеш. Имах да разговарям за доста неща с него. Като например какво му е известно за разследването относно покупките на акции на американската компания „Джипсъм“? За кого е работил, когато предлагаше цена за нашите облигации на „Джипсъм“? И дали можеше да ме осветли за миналото на Ъруин Пайпър?
— „Блуумфийлд Уайс“, доставчици на добри облигации за дребното дворянство — обади се той.
— Здравей, тук е Пол. Мога ли да ти задам няколко въпроса?
— Разбира се, давай.
— Не, това не е за телефон. Мисля по-добре да се срещнем някъде за обяд или да глътнем нещо.
Кеш усети, че съм сериозен, и след кратка пауза отвърна:
— Тази седмица съм много зает. Не може ли да почака до срещата ни в Хенли в събота?
— Не, искам да се видя с теб колкото е възможно по-скоро. Да кажем днес или най-късно утре — настоях аз.
Кеш въздъхна.
— Окей, окей. Какво ще кажеш тази вечер да се срещнеш с Ъруин в хотела му? После ще дойда при вас и ще идем да пийнем нейде. Бива ли?
— Бива — казах аз. — До довечера.
Ъруин Пайпър беше отседнал в „Стафорд“ — малък, но елегантен хотел близо до Сейнт Джеймс. Бяхме се уговорили да се срещнем в седем. Подраних няколко минути и отидох в бара. Залата беше меко осветена, стените бяха покрити с дървена ламперия, а креслата — тапицирани със зелена кожа. Постигаше се ефект за топлота, комфорт и мода. Барът беше пуст, ако не се броеше една възрастна американска двойка, която си допиваше мартинито в един ъгъл. Внезапно ми се допи бира и бях на косъм да си поръчам една светла, но това едва ли беше подходящо за такова място, така че помолих бармана за малцово уиски. Той ми показа менюто с внушителен избор от напитки, като най-евтиното беше „Гленливит“, а най-скъпото — „Арманяк“, реколта 1809 година. Не разполагах с осемдесет и девет лири за чаша „Арманяк“ и се задоволих с порция „Нокандо“. Отпих внимателно от светлозлатистата течност и зачаках Пайпър.
— Мистър Мъри? — попита ме един висок мъж, облечен в скъп костюм.
Не бях видял кога е влязъл.
Не му личеше, че притежава казино. Дрехите му без съмнение не бяха конфекция и вероятно бяха закупени в радиус четвърт миля от хотела. Но никой англичанин не би ги носил като него. Спортното сако, грубите шотландски обувки и зелената вратовръзка на фазани бяха „небрежно-елегантни“. Пайпър беше три пръста по-висок от мен, със стоманеносива коса, сресана назад, и челюст на филмова звезда. След него се носеше благоуханен шлейф на скъп афтършейв.
— Да, аз съм Пол Мъри. — Слязох от столчето и протегнах ръка.
— Добър вечер, Пол. Аз съм Ъруин Пайпър. Радвам се да се запозная с вас. — Стиснахме си ръцете. — Хайде да седнем там. — Той ме поведе към ъгъла, възможно по-далече от американската двойка. Повика сервитьора и поръча уиски и сода.
— Отдавна ли сте в Лондон? — запитах го аз.
— От седмица — отвърна Пайпър. — Планирам да дойда и другия месец. Отивам да бия диви кокошки в Шотландия.