Изправихме се и аз тръгнах към изхода.
Преди обаче да стигна дотам, квадратната фигура на Кеш запълни вратата. Спокойната атмосфера изчезна още щом той дрезгаво изкрещя:
— Пол! Здрасти! Здравей и ти, Ъруин! Как сте? Приключихте ли?
Не казах нищо. Просто спрях. С Кеш влезе още един човек.
Познах го веднага.
Този път имах добра възможност да го огледам. Метър и осемдесет, слаб, с тясно лице. Дълбоки бръчки покрай носа и устата. Въпреки слабата фигура раменете му бяха широки и костюмът висеше като на закачалка върху атлетичното му тяло. Изглеждаше стегнат. И силен. Но очите му — воднистосини — не гледаха наникъде. Никакво изражение. Никакво любопитство. Бялото преминаваше в жълто около ирисите, пресечено с няколко тънко очертани жилчици.
Познавах тези очи.
— Ъруин, ти се познаваш с Джо — продължи Кеш. — Джо Финли, Пол Мъри. Запознайте се, момчета. Джо търгува нашия пакет щатски корпорации.
Не казах нищо, само неохотно стиснах подадената ми ръка. Джо също не произнесе нищо. Гледаше ме, но и без най-малък признак, че ме познава. Без никакъв признак за каквото и да било.
— Как изкарахте без нас? — запита Кеш. — Надявам се, че си доволен, Пол, нали?
Насилих се да отговоря.
— Да, благодаря ти. Много полезна среща. Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, мистър Пайпър.
Потисканото до този момент раздразнение на Пайпър не издържа добродушната закачка на Кеш.
— Няма нищо. Надявам се да разберете, мистър Мъри, че „Таити“ е изключителна възможност за инвестиция.
— Без майтап — каза Кеш. — А и Пол не е човек да изтърве такова нещо. Хайде да тръгваме, нощта е наша.
Разделихме се с Пайпър във фоайето на хотела. Щом излязохме, Кеш изтича на улицата за такси. Джо спря да запали цигара. Забеляза погледа ми и неохотно ми протегна пакета. Поклатих глава. Мълчахме — аз неловко — докато Кеш хвана такси.
— В „Биариц“ — извика той на шофьора.
— Какво е това? — попитах аз, докато се качвахме.
— Бар, в който сервират шампанско — каза той. — Ще ти хареса. Събрали са се цял куп борсови посредници от „Блуумфийлд Уайс“. Тъкмо да ги опознаеш.
„Никога не се срещай с борсовите посредници — беше един от скрижалите на Хамилтън. — Остави на агентите по продажбите да се пазарят с тях. Колкото по-малко те знаят, толкова по-малко ще могат да се възползват от теб.“ Но аз се зарадвах на възможността да открия нещо за Джо.
На близкия светофар шофьорът се обърна, изгледа Джо и го попита:
— Не можеш ли да четеш?
Цялото купе беше облепено с надписи „Пушенето забранено!“ Джо опъна дълбоко от цигарата си и издуха всичкия пушек от дробовете си в лицето му, немигащият му взор не трепна. Таксиметровият шофьор беше едър мъж и явно започваше да се ядосва.
— Глух ли си бе? Или не можеш да четеш?
Никакъв отговор.
— Джо, би ли угасил цигарата, ако обичаш? — помоли го Кеш със спокоен тон.
Никаква реакция.
Светофарът светна зелено и шофьорът се обърна напред да потегли.
— Ако не накарате този педераст да угаси цигарата, търсете си друго такси.
Джо бавно извади цигарата от устата си. Усетих как Кеш леко се отпуска. Но Джо вдигна цигарата, усмихна се с мъртвешката си физиономия, приведе се напред и заби огънчето в дебелия врат на шофьора.
— Ебах ти мамата! — изрева шофьорът, зави рязко към тротоара и спря.
Джо мигновено отвори вратата си и се изниза. Спря в движение друго такси и скочи вътре. Двамата с Кеш бързо го последвахме, а шофьорът остана да псува, колкото му глас държи, хванал се за врата.
— Какво му е на колегата? — полюбопитства новият шофьор.
— Абе не е наред — усмихна се Джо.
Пътят ни до „Биариц“ мина в тишина. Барът ни посрещна препълнен и задимен. Подът представляваше шахматна мозайка на черни и бели квадрати, металните части бяха хромирани, мебелировката — в стил „арт деко“. Кеш ни проправи път до една маса, около която бяха насядали половин дузина търговци на еврооблигации. Занятието им се познаваше от пръв поглед. Бяха всякакви разновидности — едри и дребни, стари и млади. Но всички бяха нащрек. Очите им непрестанно се стрелкаха, смехът им стихваше само след секунди. Повечето бяха преждевременно посивели. Лица на млади мъже със старчески бръчки.
На масата вече стърчаха три изпразнени бутилки „Болинджър“. Процесът на разпускане беше в пълен ход. Кеш ме представи на всички. Улових един-два подозрителни погледа. Борсовите посредници са точно толкова недоверчиви към клиентите си, колкото и клиентите им към тях. Но всички вече бяха в добро настроение и едва ли щяха да се оставят моята личност да им го развали. Радушно отвърнаха на поздрава на Кеш. Джо беше възнаграден с кимване.