Отпуснах се на стола. Чувствах се изцеден до крайност. Сякаш ме бяха пребили и после захвърлили на бунището. Напрежението, адреналинът, потенето през последните няколко часа буквално бяха изсмукали силите ми. Но се бях справил. И то по най-добрия начин. Каквото и да кажеше Хамилтън, не можеше да отрече този факт. За пръв път през живота си знаех какво изпитва човек, счепкал се с пазара и надвил. Усещането наистина беше вълшебно. Показах на себе си, че мога да бъда добър търговски посредник, не по-лош и от най-добрите. Надявах се, че бях успял да покажа това и на Хамилтън.
— Хайде, самодоволно копеле такова — прекъсна мечтанията ми Деби. — Обади ми се и следващия път, когато направиш някой нов дребен черноборсаджийски удар. Сигурна съм, че в бизнеса с коли на старо ще се избият за човек с твоя талант. А междувременно, защо не ме почерпиш нещо?
— Защо винаги се получава така, че все аз черпя? Не ти ли плащат за работата тук? — запитах аз, докато си обличах сакото.
Внезапно ми хрумна нещо.
— Изчакай ме една секунда. Само да се обадя за последно по телефона.
Набрах хотел „Империал“ и помолих да ме свържат с Хамилтън Маккензи. Операторът ми предаде, че господин Маккензи оставил съобщение да не го безпокоят в никакъв случай. Възхитих се от хладнокръвието му. На карта беше заложено почти всичко, а той съвсем преднамерено бе избрал да остане в неведение за резултата. Имаше ми достатъчно доверие, щом ме оставяше да се справям сам в подобна ситуация. И както винаги, не бе сгрешил.
С все така самодоволно изражение изключих машините и тръгнах с Деби към асансьорите. Джеф остана да виси над статистиките си.
2.
Влакът рязко спря на гара „Монумент“. Приблизително четвърт от пътниците мълчаливо се надигнаха и се отправиха към вратите. И аз бях сред тях. Прекрачихме на перона, изкачихме няколкото стъпала до билетната бариера и се озовахме сред слънчевия юлски блясък. Тук вече нашата чиновническа компания се раздели, пресрещната от далеч по-голям батальон, маршируващ не в крак през Лондонския мост. Присъединих се към групата, крачеща по Грейсчърч стрийт към сградата с офисите ни в Бишопсгейт. Няколко заблудени индивидуалисти се бореха с насрещния поток в опит да си пробият път към другия край на улицата, но биваха изблъсквани и избутвани за нахалството си. След Големия взрив11 тълпата служещи бе започнала все повече и повече да подранява на работа, защото дилърите, търговските агенти и персоналът на централната банка искаха да са сигурни, че няма да бъдат последните, седнали на бюрата си, откъдето се свързваха с Токио, Австралия или Бахрейн.
Но макар тази армия да изглеждаше обединена от една цел — да се добере до работните си места и да прави пари — всеки носеше своя кръст. Някои дни се врязвах като торпила в тълпата, изгарящ от нетърпение да се добера до бюрото си, за да се нахвърля върху проблема, който не ме бе оставял на мира цяла нощ. А друг път едва влачех крака, блъскан отзад, в стремежа си да отложа, макар и за малко, неизбежния сблъсък с лошата позиция от предния ден. Често просто се оставях на течението да ме носи, с все още неразбуден ум, и задържах надвисналите събития до момента, в който се озовавах седнал на бюрото си с чашка кафе в ръка.
Днес обаче бях над всичко това. Бях направил 400 000 долара за изминалите двайсет и четири часа; и кой можеше да каже колко още щях да направя през следващите? Имах суеверното убеждение, че всяка осъществена сделка ще умножава печалбата ми. Добре осъзнавах, че това няма да продължи дълго. Но щях да му се наслаждавам, докато е възможно. Нищо чудно късметът да ми изневереше. Имаше реални шансове сделките да се обърнат срещу мен. И най-сигурните можеха да бъдат провалени от непредвидени обстоятелства. Компютърът ми можеше да си завъди неоткриваеми вируси. Работата ми наподобяваше наркотик с фази на опиянение и депресия. Дали имаше опасност от пристрастяване? Вероятно.
Работата ми определено беше по-интересна, отколкото в голямата американска банка, където бях постъпил след дипломирането си в Кеймбридж. Бях прекарал шест години в отдела за изучаване кредитоспособността на клиентите12, занимавайки се с анализ на компаниите, които вземаха заеми от банката. Трябваше да решавам дали компаниите ще са в състояние да върнат парите. Работата беше интересна в интелектуално отношение, но ръководството на банката полагаше всички усилия да я превърне в повече от скучна. Създаваше впечатление за някаква сива фабрика, изпълнена със сиви работници, които имаха седмична норма да анализират определен брой страници. Но въпреки това работата ме устройваше. Ръководството проявяваше извънредно голямо разбиране относно работното ми време. Очевидно считаха, че аз създавам добър имидж на банката. Генералният директор на лондонския филиал беше американец, бивш футболист от колежа и отявлен спортен запалянко. Нямаше нищо против да закъснявам за работа или да подранявам с тръгването. Не бяха стиснати с почивните дни; можех да вземам колкото си искам неплатен отпуск. Целият офис се гордееше с олимпийския си бронзов медалист на осемстотин метра.
11
Големият взрив (Big Bang) — обединяващ термин за промените, чиято връхна точка е отмяната на 27.10.1986 година на фиксираните комисиони на членовете на Лондонската фондова борса и на стриктното разделение на джобъри и брокери.
12
Кредитоспособност на клиентите (Credit rating) — система за класифициране на клиентите и възможните бъдещи такива съгласно финансовата им мощ и степента на доверие, която един заемодател може да им има. Най-висшият клас е ААА.