Арман Лану
Борсово Ватерло
„Много е трудно да се напише роман за парите“
— изповядва се Емил Зола в „Жил Блас“ на 8 април 1890 година. Защото след „Човекът-звяр“ той се задъхва върху композицията на осемнадесетия том от серията „Ругон-Макарови“, а и творбата, която е започнал, е не по-малко трудна за завършване, отколкото цялата серия. Как си отдъхва той с последната книга „Доктор Паскал“ — автобиографична или поне почти!
Но защо такъв сюжет? Нямало е как Зола да не си премери силата с парите, като се има предвид структурата на обществото и епохата, наложена от общата рамка. Тази необходимост Зола не видял веднага, или не пожелал да види. Подобна идея е липсвала в първоначалния план. Тя се родила около 1877 година, след отпечатването на най-политическия роман от серията — „Негово Превъзходителство Йожен Ругон“. Анри Митеран уточнява, че романът за Борсата ясно се очертава едва в подготвителните материали за „Земя“ (1886 г.), и то само с два реда:
„Борсата и вестниците, Сакар, Максим, Сидони, Окт. Муре.“
Не е ли могъл Зола да избегне тази примка в края на серията? Може би. Но през 1980 г. наистина е било много късно. Няма съмнение, че той е имал уважителни причини да отлага изкарването на чудовището върху сцената. Нелош ход е било да събуди интереса на читателя в края на дългия път с толкова значителни сюжети като Финансите и Разгрома. Но едно препятствие затъмнява хоризонта. Името му е Балзак.
Както двадесет години преди това, Зола отново се сблъсква с несъкрушимия си съперник. Все пак той добре е доловил разликата. Опустошенията на парите, главен двигател в „Човешка комедия“, са подтикнали автора й най-вече да покаже последиците им в личното поведение на своите герои Бирото, Гобсек, Гранде, Нюсенжан. Целта на Зола е друга: да разкрие как парите противопоставят класите и са едновременно причина и последица във всички епизоди на социалната война, чието надигане така майсторски бе описал в „Жерминал“.
Превъзходният критик марксист Жан Фревил ясно подчертава разликата между двете творчески начинания. Несъмнено те се дължат на разликата в темпераментите на двамата романисти, но също и на светкавичната еволюция на капитализма за някакви си тридесет години. По време на фирмата „Нюсенжан“ капитализмът още не е достигнал фазата на анонимните дружества. Напредъкът на индустрията, строителството на железопътни линии, благоустрояването на градовете и развитието на търговията са изисквали огромни капиталовложения. Учредявали се банки, за да привлекат необходимите капитали, да ги натрупат и използуват. Започва епохата на финансовите магнати. Ето, това е схванал Зола. На гениалния поглед на Балзак отвръща неговият собствен поглед към масите. И както казва на обичайния си довереник, холандския критик Ян Сантен Колф, тук той отново се натъква на социализма.
Макар и закъснял, сюжетът не е бил съвсем нов за него. Във втория роман от серията — „Плячката“, вече виждаме Аристид Ругон — Сакар от „Пари“, неговия възход в Париж на другия ден след държавния преврат от 2 декември. Брат му, министърът Йожен Ругон, го назначава за комисар по време на големия бум в отчуждаването на недвижими имоти при Втората империя. За да не притеснява своя покровител, Аристид се преименува на Сакар, име, съчетаващо двете френски думи кесия и грабител. По време на война човек може да забогатее от доставки за войската, а в мирно време — със спекулации на парцели. Аристид Сакар купува на ниски цени парцели, за които знае, че ще бъдат отчуждени и скъпо заплатени. Братът му подсказва точно кои. Рожба на една империя, чийто облик определят, от една страна, префектът стратег Осман, а от друга — всевъзможни самозванци, Сакар процъфтява. След временен провал отново се появява в „Пари“, и то като главен герой, в много едър план, докато всички други действуващи лица са само фигуранти.
Отначало Зола, не особено вещ в механизмите на финансите, търси някаква афера, която да подхожда за епохата на „Ругон-Макарови“. Струва му се, че съзира каквото му трябва в скандала Жюл Исак Мирес. Тази личност (1809–1871) — геометър, после търговски посредник, се въздига чрез финансовата журналистика. През 1851 година Мирес купува вестниците „Льо Пей“ и „Льо Конститюсионел“. Скоро след това поема ръководството на Генералната каса на железниците. Нарушения в управлението го провалят — арестуван през февруари 1861 година, Мирес бива осъден на пет години затвор, следващата година е оправдан, но загубва авторитета си. Освен този случай, вестниците подсказват на писателя като герой на романа му банкера Гундерман, чието истинско име е Алфонс дьо Ротшилд, дребния сараф от Франкфурт, получил баронска титла от австрийския император. Алфонс дьо Ротшилд е син на Джеймс, основателя на банката „Ротшилд“ в Париж. Издигнат от късмета си и от златото, Алфонс дьо Ротшилд става управител на Банк дьо Франс, председател на административния съвет на Северните железници, член на Академията на изящните изкуства! Брат му Едмон управлявал Източните железници. Барон Джеймс ще влезе в работа с едно отстъпление от двадесет години назад.