Константин Константинов
Босата команда
Откъм уличката се чу леко подсвирване. Савата се смъкна от чардака в двора, надникна в долната одая и кимна на братчето си.
— Диньо! Хайде!
Излязоха. До ъгъла вече ги чакаха Коста и Асен. Коста бе метнал през рамо зелена кутия за пеперуди, а Асен носеше закачена на колана си манерка.
Савата се изправи пред дружината, която се нареди. С кривната фуражка, с една пращова през гърба, с комат хляб, който се подаваше от единия джеб на панталоните, а от другия — увиснало на синджир ножче, той изгледа наредените строго, като пълководец.
— Чакай! Един липсва — каза той, подсвирна и извика: — Арап!…
Веднага зад ниския дувар се зачу лай. Едно черно рошаво куче се преметна до нозете им и заскача.
— Cera ходом марш, право в къпинака над големия дрян! — изкомандва Савата. — Узрели са вече. Ей такива на, като лешници.
И босоногата дружина зацапа из прашните улички. Горещ ден лежеше над Божурово. Градчето спеше в трепетния въздух. Из уличките нямаше хора. Само под черницата, в пазара, кафеджията поливаше за хлад. Сините скали отсреща бяха като стъкло.
След час дружината бе вече опоскала къпините и слезе при извора на аязмото. С изцапани бузи и устни, натежнели от яденето, те налягаха под стария орех. Долу се разстилаше широкото поле. В единия му край, през върбалака, се белееше зданието на станцията. Едно малко пушече се появи нататък, порасна и се удължи. А след минута се чу проточеният писък на машината.
— Влакът! — извика Коста. — Заминава!
Момчетата се вдигнаха на лакти и жадно впериха очи нататък. Като голяма черна гъсеница влакът пълзеше из равнината.
— Отива към морето! — продума Асен. — Ваньо и Катето пътуват с него… Отиват с техните. Ще се къпят, ще събират миди и охлюви… И лодка щели да имат… — и въздъхна.
— А пък вчера Слави замина за дядовата си воденица — обади се Диньо. — Баща му го заведе с талигата. Там имало бостан и кратуни…
— Само ние останахме — добави Коста с въздишка. — Печем се долу като гущери…
— Бате Сава, ти виждал ли си морето? — обади се Асен. Савата не отговори. Той сърдито дялкаше един клон. Изведнъж спря, запрати клона и отвърна:
— Не съм го виждал, ама ще го видя!… Пък вие какво сте заохкали?… Отиват кой дето може. Тяхна работа. Ние нашата да гледаме. Че утре дружината ни се разваля. Чак до училище няма да сме заедно! Мене ме пращат да шетам в писалището на чича Марина, Коста ще учи занаят при берберина Исмаил, а пък Асен — вестници на гарата ще продава. Диньо и Арап ще стоят в къщи. Тъй ли е?
— Тъй е, бате Сава! — отговори дружината нажалена.
— Тъй е, ама ме гледате като пребити! Кой ни е крив!
— Който иска всеки ден разни работи — топки, шоколадени лотарии, балончета, който иска всяка неделя кино — да си печели сам. И да не въздиша. Разбрахте ли?…
Дружината виновно наведе очи.
— Пък който иска, може и друго — продължи Савата. — Всичко може, стига човек да иска. Ама — махна с ръка той — защо ли си хабя думите. Не ви бива за нищо, пискуни такива!… Колко съм мислил аз, ама не ви бива и нищо няма да излезе. — А пък да поискате само — и Балкан, и море, че и София може да видите. И цяло лято да прекарате чудесно. Ама няма да ви кажа! Яд ме е на вас и туй затуй!…
— Пък ти кажи, бате Сава — обади се страхливо Асен, — щом думаш, че е лесно, защо да не стане…
— Аха-а! Видиш ли го ти него! Лесното търси! Ами ако не е лесно? Ако е по-мъчно? Там ви няма! Юнаци, а? Няма да ви кажа! Не ща!
— Молим ти се, бате Сава, кажи! Хайде кажи! — викнаха всички. — И да не е лесно — нищо… Хайде кажи!
— Нейсе! Толкоз като искате, ще ви кажа, ала още сега да обещаете, че, първо, никому дума няма да казвате, и, второ, че всичко, каквото сега решим, най-точно ще го изпълняваме. И който излъже — човек да не е!…
— Обещаваме, обещаваме! — викна дружината.
— Ха тогава още сега да почнем! Я извадете всичко от джебовете си — тук, на земята!
В един миг джебовете се обърнаха наопаки. Коста извади три лева, една пищялка и три картинки от шоколад. Асен изтърси осем разни копчета, едно камъче и два лева. Диньо измъкна едно стъклено топче, един счупен ключ и една бучка захар. Последен Савата сложи десет лева, едно календарче и един развален часовник. Само Арап не можа да даде нищо.
— Сега — каза главатарят — слушайте! От днеска нататък всеки от нас ще знае, че колкото пари има у себе си, половината не са негови. Или — че ги няма. Ей тъй на, няма ги. Дайте сега кутията за пеперуди!
Той взе половината от събраните пари, пусна ги вътре и каза:
— Але-хоп! Окус-фокус! Ела, Боже, на помощ! Сега са девет лева — догодина деветдесет!