Бедният хамалин и алчният търговец
Босненска народна приказка
Преди години в нашия град Травник живеел един сиромах момък. Някой му казал, че в Цариград човек може да спечели добри пари с хамаллък и решил той да отиде там да си опита късмета. Направил го и не се излъгал. Престолнината на падишаха гъмжала от хора, а на пристанището всеки ден спирали натоварени със стока кораби от близки и далечни страни. Работа — колкото щеш, само да не те мързи! А нашият земляк бил як и работлив; с тежък труд и с пестеливост той можал за няколко години да спести цели сто дуката.
„С тия пари — мислел си хамалинът — аз мога в Травник дюкян да отворя. Ще заживея човешки и людете ще ме почитат. Стига ми тоя товар, що досега съм пренесъл, та вече се изгърбих като камила! Да похамалувам още някое време, дордето спечеля пари за връщане, а тези сто дуката най-добре ще е да дам на никой честен човек да ги пази.“
Почнал той да оглежда хората на пиацата, да дири човек доверен, комуто да даде парите си. Накрая се спрял на един хаджия, който държал голям дюкян, пълен със скъпи стоки.
„Ето един почтен човек! Не само че е богат, ами е ходил и в Мека на поклонение. В такива ръце спокойно мога да оставя парите си, събрани с толкова пот и недояждане“ — рекъл си хамалинът и влязъл в дюкяна.
Хаджията-търговец го попитал какво иска и нашият земляк му разправил какво бил намислил:
— Тези сто дуката съм спечелил с честен труд и голяма мъка. Искам да ти ги дам да ми ги пазиш, дордето посъбера още някоя пара за връщане. А пък за услугата ще ти платя каквото се следва.
Търговецът на драго сърце се съгласил да приеме парите, като казал дори, че за услугата няма да вземе нито грош от такъв беден човек.
Хамалинът изпразнил охлузената си кесия, целунал ръка на почтения поклонник и отишъл пак на пристанището да пренася бали и сандъци, та да спечели пари за път.
Минало доста време. Хамалинът не си дояждал, не си доспивал, живеел в една мръсна дупка, ала най-сетне събрал колкото пари му трябвали, и отишъл при търговеца:
— Дойдох, хаджи, да си прибера стоте дуката, че съм намислил да се връщам в родния град — рекъл той и се поклонил.
— Какви сто дуката? — скочил търговецът. — Я изхвърлете тоя луд! — викнал той на слугите си и те изтласкали сиромаха на улицата.
Тръгнал си хамалинът с празни ръце и спрял на един ъгъл омърлушен.
„Тю, бре! Толкова труд, толкова глад и мъка отидоха на халос“ — вайкал се той.
От насрещния прозорец една ханъма го забелязала и из пратила прислужницата си да го повика. Хамалинът си по мислил, че го търсят да пренесе някакъв товар, и закретал подир прислужницата. Ханъмата го попитала:
— Стори ми се, че нещо си умъчнен, та поисках да науча какво ти се е случило. — Махни се, жено, от главата ми с питанията си — разсърдил се измаменият бедняк. — Все едно, не можеш да ми помогнеш.
— Ти ми разправи каква е болката ти, пък аз може да намеря лек.
Разправил и той всичко подред: как дошъл в Цариград, как работил без почивка, дордето спечели сто дуката, как дал тия пари на търговеца и какво излязло от тая негова доверчивост.
Жената го изслушала с внимание и рекла:
— Не е чак толкова трудно да ти се помогне в твоята беда. Сещам се аз за кой човек става дума; много хора е измамил той, докато натрупа богатството си. За да му прости аллах прегрешенията, отиде на хаджилък, а както виж дам, пак не се е поправил. Ти почакай малко да се облека. Ще изляза с теб; ти ще вървиш напреде ми и щом стигнем до дюкяна на оня обирник, посочи ми го тайно с пръст. Аз ще вляза вътре, а ти ще постоиш малко навън и после също ще влезеш да си искаш стоте дуката. Ама ще се правиш, че не ме познаваш. Ще видиш, че той ще ти върне парите.
Направили така, както предложила ханъмата. Хамалинът й посочил дюкяна и останал навън да чака, а тя влязла и поздравила:
— Селям алейкум!
— Алейкум селям! — поклонил се търговецът. — Моля, ханъм, седни — подал и той столче.
Седнала жената и тихичко заговорила:
— Искам да ми направиш една услуга. Ама ще се закълнеш, че никому ни дума няма да кажеш.
Хаджията обещал, че ще пази тайна и ще направи всичко, каквото е по силите му, за да услужи на ханъмата.
— Аз бях женена за един богат човек — започнала тя. — Неотдавна мъжът ми умря и остави много драгоценности и около четири-пет хиляди дуката. Ала подир смъртта му се струпаха сума наследници, а пък на мен не ми се ще да деля с тях богатството на мъжа си. Та намислих да те по моля да скриеш тия пари и драгоценности, докато властта привърши с оглеждането на мъжовия ми имот. 3а тая услуга ще ти платя колкото се следва, когато дойда да си прибера богатството.