Тъкмо беше слязла да се види с доктор Пранс, да провери дали тя не би искала да се качи. Само че нея я нямаше в стаята ѝ – сигурно лекарката беше на вечеря, хранеше се в пансион на няколко пресечки от къщата. Госпожица Бърдзай изрази надежда, че госпожица Чансълър вече е вечеряла; самата тя щеше да има предостатъчно време за това, защото още никой не беше дошъл – не проумявала защо закъсняват толкова. Рансъм разбра, че дрехите на закачалката явно не са признак, че приятелите на госпожица Бърдзай са се събрали. Ако беше влязъл още по-навътре, щеше да забележи, че къщата е от онези места, където в коридора неизменно висят някакви загадъчни дрехи. Посетителите на госпожица Бърдзай, на доктор Пранс и на другите наематели – защото къщата на номер 756 имаше няколко обитатели и границите на личното пространство бяха доста неясно очертани – нерядко забравяха неща, които по-късно идваха да си потърсят. Много от тях носеха торби и плетени чанти и все се чудеха къде да ги оставят. Духът на този дом бе намерил отражение и в апартамента на госпожица Бърдзай, където в момента влизаха гостите ѝ и където към тях щяха да се присъединят останалите членове на обкръжението на милата дама. Всъщност жилището допълваше образа на стопанката си, ако изобщо е възможно нещо да допълни образа на тази безформена възрастна жена с вид на купа сено. Ала празният ѝ, дълъг и немарлив вестибюл (чиято форма беше досущ като този на госпожица Чансълър) показваше, че стопанката няма други нужди освен моралните и че цялата ѝ история е изтъкана от личните ѝ симпатии. Помещението беше осветено от малка газена лампа със силен пламък, който изглеждаше бял и безличен. Дори Базил Рансъм остана поразен от неговата безличност и си каза, че на братовчедка му явно ѝ е влязъл голям бръмбар в главата, след като харесва тази къща. Тогава той не знаеше, пък и никога не разбра, че тя ненавижда къщата от дън душа и че макар да бе отдадена на занимания, които неизменно я излагат на опасността да бъде нападната или ранена, най-дълбоко страдание ѝ причинява накърняването на вкуса ѝ. Опитала се беше да превъзмогне този дразнител, да убеди сама себе си, че вкусът е лекомислие, предрешено като познание, но чувствителността не ѝ даваше покой и я караше да се пита дали липсата на приятна обстановка е задължителен спътник на старанията в името на човечеството. Госпожица Бърдзай винаги се стараеше да намира работа, уроци по рисуване, поръчки за портрети за бедни художници от чужбина, в чийто талант се кълнеше безрезервно, но в действителност не притежаваше никакъв усет за художествената или декоративната страна на живота.
Към девет часа светлината на съскащите горелки озари внушителната фигура на госпожа Фариндър, която би допринесла за отрицателния отговор на въпроса на госпожица Чансълър. Беше пищна красива жена, чиято грубоватост беше посмекчена от излъчването ѝ на успяла личност. Носеше шумоляща рокля (явно не беше безразлична към добрия вкус), имаше гъста и лъскава черна коса, а ръцете ѝ бяха скръстени, сякаш за да покажат, че в кариера като нейната почивката е толкова драгоценна, колкото и кратка. Чертите ѝ бяха правилни като на красива и ведра маска, повдигаща въпрос с предизвестен отговор: нима е възможно лице с толкова правилни черти да бъде лишено от благородство. Правилните черти и благородството бяха безспорни, поради което госпожа Фариндър определено беше впечатляваща. Притежаваше гладкостта на литография и бе смесица от американска матрона и обществена личност. Големите ѝ, студени и спокойни очи бяха придобили характерна сдържаност, дължаща се на навика ѝ да ги свежда от ораторската катедра към морето от глави на публиката, докато изтъкнатата им притежателка приема хвалебствията на най-видните граждани. Почти неизменно госпожа Фариндър се държеше като човек, който не обича да го прекъсват. Говореше бавно и отчетливо, с видимо чувство за огромна отговорност, произнасяше всяка сричка на всяка дума, за да бъде пределно ясна. Ако по време на разговор с нея човек се опиташе да приеме нещо за даденост или да избърза с няколко стъпки, тя млъкваше, вперваше в него студен и търпелив поглед, сякаш прекрасно познаваше този номер, и после продължаваше в собствения си отмерен ритъм. Говореше за въздържанието и за правата на жените, а целта, за чието постигане работеше, беше да осигури на всяка жена в страната правото на глас и да отнеме от ръката на всеки мъж чашата с алкохол. Беше известна с изисканите си обноски и като въплъщение на семейни добродетели и изисканост. С две думи, беше блестящо доказателство, че ако жените се качат на трибуната, това не вреди непременно на семейното огнище. Беше омъжена и съпругът ѝ се казваше Амарая.