V
А междувременно госпожа Фариндър не изгаряше от желание да започне речта си пред събралите се хора. Призна го на Олив Чансълър с усмивка, която издаваше надеждата ѝ, че липсата на точност няма да бъде приета прекалено критично. Беше говорила пред толкова много аудитории, че сега предпочиташе да чуе мнението на другите. Госпожица Чансълър несъмнено беше размишлявала много над тази жизненоважна тема – дали не би желала да каже нещо и да сподели част от личния си опит? Какво бе мнението на жените от Бийкън Стрийт за правото да гласуват? Може би за тях думите ѝ биха се оказали къде-къде по-важни. Местните лидери надали бяха достатъчно информирани относно проблема, но тъй като искаха да участват във всичко, защо госпожица Чансълър не им съдейства? Госпожа Фариндър говореше с толкова далновиден тон, че преди да я опознае човек, би могъл да приеме поведението ѝ за показно. Тя съзнаваше колко ограничен е полетът на въображението на повечето хора в сравнение със собствения ѝ размах. Насърчи своята събеседница да работи във висшето общество, намекна за семейните си връзки там и я подтикна да накара някои от приятелите си тук, в Милдам, да се поразмърдат.
Олив Чансълър прие призива ѝ със смесени чувства. Беше запален привърженик на реформите, но нерядко ѝ се искаше реформаторите да бяха малко по-различни. У госпожа Фариндър имаше нещо величаво, което извисяваше човек до нейното ниво, обаче прозвуча и фалшива нотка, докато тя обсъждаше с младата си приятелка жените от Бийкън Стрийт. На Олив ѝ беше неприятно да слуша как за тази хубава улица се говори така, все едно е невероятно забележително място и животът там е доказателство за светски блясък. Обитателите ѝ бяха всякакви, а жена с блестящ ум като госпожа Фариндър, която живееше в Роксбъри, не биваше да бърка нещата. Разбира се, беше дребнаво да се дразни от такива грешки, но госпожица Чансълър не за пръв път забелязваше, че хладнокръвието само по себе си не е основание да възприемаш новите истини. Знаеше мястото си в йерархията на бостънското общество и то не беше такова, каквото предполагаше госпожа Фариндър, затова не беше далновидно ораторката да разговаря с нея като с представителка на аристокрацията. Олив беше наясно, че твърде буквалното прилагане на термина (особено в Съединените щати) е неуместно, но въпреки това би било реалистично да се твърди, че по своето положение семейство Чансълър спадат към буржоазията – най-старата и най-добрата буржоазия. Независимо от отношението им към този факт (всъщност се гордееха с него) те бяха такива, каквито са, а неразбирането на госпожа Фариндър изглеждаше някак провинциално (в крайна сметка дори в прическата ѝ имаше нещо провинциално). Когато госпожица Бърдзай определяше някой като "обществен лидер", Олив можеше да ѝ прости дори този противен израз, защото, разбира се, всеки знае, че тя, клетата, напълно е изгубила връзка с действителността. Беше героиня, беше възвишена, цялата морална история на Бостън се отразяваше в кривите ѝ очила, но част от нейната оригиналност се дължеше на факта, че е възхитително провинциална. Олив Чансълър смяташе, че има достатъчно привилегии и без да е свързана с недостъпната аристократична прослойка, за да участва в събития в по-тесен кръг, които бяха истинско изпитание. Признателна беше, че на съвестта ѝ не тежи тази неморалност. Жените, за които говореше госпожа Фариндър (следва да се допусне, че тя имаше предвид конкретни персони), можеха сами да говорят от свое име. Лично Олив изпитваше огромно желание да опознае някое бедно момиче. Изглеждаше лесно, но всъщност тя се затрудни. Пробва да се запознае с една-две продавачки, но те, изглежда, се бояха от нея и опитът се оказа безрезултатен. Олив ги възприемаше по-трагично, отколкото се възприемаха самите те. Момичетата не проумяваха какво иска от тях и все се оказваха отблъскващо забъркани с Чарли – млад мъж с бяло палто и хартиена яка. В крайна сметка момичетата се интересуваха най-силно от него. Много повече, отколкото от избирателното си право. Как ли би разтълкувала този проблем госпожа Фариндър? В проучванията си сред младите жителки на града Олив неизменно се натъкваше на въпросния натрапчив младеж и вече силно го ненавиждаше. Обземаше я раздразнение дори само при мисълта, че жертвите му имат нужда от него, за да бъдат щастливи (научила беше, че за каквото и да разговарят с нея, помежду си обсъждат само него), а една от основните цели на вечерния клуб за нейните изтощени и зле платени посестрими, който тя отдавна мечтаеше да основе, беше донякъде да подкопае влиянието на въпросния Чарли – въпреки непоклатимото ѝ усещане, че той ще причаква момичетата на прага. Нямаше никаква представа как да отговори на госпожа Фариндър, когато тази непредсказуема жена, чиито мисли все още бяха насочени към дамите от Милдам, възобнови атаката си: