– Допускам, че възрастната дама ще ви се зарадва.
– Не се съмнявам, че е способна дори на такава проява на човеколюбие.
– Е, тя носи в себе си милосърдие към всички, но дори тя предпочита по-близките си хора. Вас ви смята за придобивка.
Рансъм се почувства поласкан, че е бил тема на разговор – както стана ясно – в тесния кръг на госпожица Чансълър, но не проумяваше какво толкова е сторил, че да спечели благоразположението на най-възрастния член на групата.
– Дано да продължи да ме смята за придобивка и след няколко дни – засмя се той.
– Тя смята, че вие сте един от най-важните новопосветени – отговори доктор Пранс с равния тон на човек, който не се готви нищо да обяснява.
– Аз? Новопосветен? Имате предвид привърженик на госпожица Тарант ли?
Спомни си, че когато се разделяше с госпожица Бърдзай след срещата им в Бостън, тя беше откликнала на молбата му да запази срещата им в тайна (която отначало ѝ се бе сторила малко неуместна) само защото Верена сигурно би желала да го види сред своите последователи. Питаше се дали младата дама е казала на старата си приятелка, че е успяла да го привлече. Струваше му се невероятно, но нямаше значение, затова той весело каза:
– Ами няма да я разубеждавам!
Явно доктор Пранс нямаше да се съгласи на съучастие в измама лесно, както не се беше съгласила и почитаемата ѝ пациентка, но тя отговори само:
– Е, надявам се няма да я оставите да си мисли, че изобщо не сте се променили от последния ни разговор. Прекрасно си спомням на каква позиция бяхте тогава!
– На същата като вас, нали?
– Е, опасявам се, че ако не друго, аз съм отстъпила още по-назад – отвърна доктор Пранс с лека въздишка, която му разкри много. Възприе я като овладян протест срещу средата на госпожица Чансълър, към която в момента принадлежеше по стечение на обстоятелствата. А начинът, по който тя обикаляше като сянка в тъмното, сякаш ѝ беше неприятно отново да заеме мястото си там, окончателно затвърди впечатлението му, че дребната лекарка отстоява своите разбирания.
– Сигурно госпожица Бърдзай се чувства засегната – отбеляза той укорително.
– Немного, защото аз не съм важна. Смятат жените за равни на мъжете, но се радват много повече, когато спечелят за каузата си мъж, отколкото жена.
Рансъм направи комплимент на доктор Пранс за бистрата мисъл и после каза:
– Сериозно болна ли е госпожица Бърдзай? Критично ли е състоянието ѝ?
– Тя е много възрастна и много... крехка – отговори доктор Пранс, като се поколеба какво прилагателно да избере. – При такива обстоятелства човек може просто да угасне.
– Трябва да поддържаме този огън – отбеляза Рансъм. – Аз с удоволствие ще ви помогна в това дело.
– Би било жалко, ако не доживее да види грандиозното дело на госпожица Тарант – продължи спътницата му.
– На госпожица Тарант ли? За какво говорите?
– Ами това е основната тема на разговорите там, вътре – неопределено посочи доктор Пранс с глава към малка бяла къща вляво от тях, отделена от съседните, с гръб към морето и малко по-навътре от улицата. Там изглеждаше по-оживено, отколкото в другите къщи – няколко прозореца, предимно на приземния етаж, бяха отворени в топлата вечер и върху поляната отпред падаше широк сноп светлина. В стремежа си да бъде дискретен, Рансъм спря спътницата си, която додаде с кратък и приглушен смях: – Убедете се сам!
Той се заслуша, за да разбере какво има предвид тя, и след миг долови съвсем ясно нещо – звук, който познаваше прекрасно: гласа на Верена Тарант, който се извисяваше и глъхнеше в тихата августовска нощ.
– Боже, какъв прелестен глас! – възкликна той неволно.
Доктор Пранс го стрелна с поглед и отбеляза закачливо:
– Може би госпожица Бърдзай е права! – И после, тъй като той не отговори, а само слушаше вълните на гласа, които се изливаха от къщата, тя продължи: – Тя репетира речта си.
– Речта си ли? Тук ли ще говори?
– Не, веднага щом се върнат в града. В Мюзик Хол.
Рансъм отново насочи вниманието си към своята спътница.
– Това ли наричате грандиозно дело?
– Е, според мен те така смятат. Тя репетира всяка вечер, чете части от речта на глас на госпожица Чансълър и на госпожица Бърдзай.
– И вие избирате точно това време за разходките си? – усмихна се Рансъм.
– Ами тогава моята старица се нуждае най-малко от мен, твърде е погълната от случващото се.
Доктор Пранс боравеше с факти – Рансъм вече го знаеше, а някои от въпросните факти бяха много интересни.
– Мюзик Хол... това не е ли онази голяма сграда? – попита той.