Госпожица Бърдзай вдигна очи към него от писмата си, сякаш съвсем смътно беше чула молбата му. Отмести поглед от Олив към Верена и каза:
– Нали има достатъчно място за всички? Като си спомня какво видях на юг, присъствието на господин Рансъм тук ми се струва огромна победа.
Олив явно не проумяваше, затова Верена побърза да се намеси:
– Разбира се, той е научил къде сме от моето писмо. Онова, което написах точно преди да дойдем, Олив – продължи тя. – Не помниш ли, че ти го показах?
Олив се сепна от тази проява на покорство от страна на приятелката си и я стрелна със странен поглед. След това каза на Базил, че не се налага да се оправдава за появата си, всеки имал право да дойде. Мястото било очарователно и се отразявало благотворно на всички.
– Само че има един огромен недостатък за вас – три четвърти от летовниците са жени! – додаде тя.
Този опит на госпожица Чансълър да поведе вежлив разговор – толкова неочакван, толкова неуместен, изречен с побелели устни и студени очи – дотолкова изуми Рансъм със своята необичайност, че той не се сдържа и погледна недоумяващо към Верена, която, ако имаше възможност, би му обяснила явлението. Олив се овладя, напомни си, че е в безопасност, че приятелката ѝ още в Ню Йорк бе отхвърлила своя ухажор и като доказателство за самоувереността си, а и за да покаже на Верена, че сега, след всичко случило се, вече не се страхува, реши, че е уместно да прибегне до лека подигравка.
– О, госпожице Олив, не мислете, че толкова малко държа на представителките на вашия пол, след като ви е добре известно, че най-сериозното ви възражение срещу мен е, че ги обичам прекалено много! – Рансъм не се държеше нагло, не се държеше безочливо, а като наистина скромен мъж, но прекрасно съзнаваше, че каквото и да направи или да каже сега, то ще се възприеме като нахално, затова си каза, че ако ще го обвиняват в дързост, нека поне има основание. Честно казано, пет пари не даваше как ще го преценят или кого ще засегне. Имаше цел, която не обръщаше внимание на подобни глупости, и той бе дотолкова погълнат от нея, че черпеше твърдост, равновесие и сигурност, която човек лесно можеше да обърка с хладна незаинтересованост. – Това място ще ми се отрази добре – продължи той. – Не съм бил на почивка повече от две години и не издържах повече. Бях на края на силите си. Щях да ви пиша предварително, че пристигам, но тръгнах съвсем набързо. Хрумна ми, че точно от това имам нужда, спомних си какво ми беше написала госпожица Тарант в бележката си – че тук можеш да легнеш на земята и да носиш старите си дрехи. Обожавам да лежа на земята и всичките ми дрехи са стари. Дано да остана поне три-четири седмици.
Олив го изслуша докрай, постоя още мъничко, а после, без да продума или да го погледне, се втурна към къщата. Рансъм забеляза, че госпожица Бърдзай е погълната от писмата си, затова отиде право при Верена, застана пред нея и я погледна в очите. Вече не се усмихваше, както когато разговаряше с Олив.
– Искате ли да се отделим някъде, за да поговорим на четири очи?
– Защо го направихте? Нямате право да идвате! – Верена все още изглеждаше поруменяла, но Рансъм забеляза, че всъщност е леко зачервена от слънцето.
– Дойдох, защото се налага, защото имам да ви кажа нещо много важно. Много неща всъщност.
– Същите като в Ню Йорк ли? Не искам да ги чувам отново – ужасни са!
– Не, не същите, други. Елате с мен, да се махнем оттук.
– Все искате да ме водите някъде! Тук няма къде да излизаме – вече сме навън! – засмя се Верена. Помъчи се да го обезоръжи, защото усещаше, че предстои нещо.
– Елате в градината и по-нататък, до водата, за да поговорим. Затова съм дошъл, не заради онова, което казах на госпожица Олив!
Той снижи глас, като че ли госпожица Олив можеше да ги чуе, и в тона му, и бездруго тържествен, се долавяше някаква странна сериозност. Верена се озърна, полюбува се на великолепния летен ден, на навлечената и безформена фигура на госпожица Бърдзай, която четеше, почти напълно закрила писмото с шапката си.
– Господин Рансъм! – кротичко каза тя и когато очите ѝ срещнаха неговите отново, в тях проблеснаха няколко сълзи.
– Не искам да страдате, наистина. Не искам да говоря неща, които ще ви причинят болка. Как бих могъл да ви нараня, след като изпитвам към вас такива чувства? – продължи той приглушено.