– О, не, той си тръгна. Мина по другия път.
– Дано скоро пак да поговорим с него.
Верена се поколеба.
– Той говори с писалката си. Написал е много хубава статия за "Рашънъл Ривю".
Госпожица Бърдзай доволно погледна младата си приятелка, а листовете на безкрайното писмо прошумолиха на вятъра.
– Възхитително е как се развиват нещата, нали?
Верена просто не знаеше какво да каже. После си спомни предупреждението на доктор Пранс, че всеки момент може да изгубят скъпата си стара съратница, и го съпостави с казаното от Базил Рансъм – че "Рашънъл Ривю" излиза четири пъти годишно и редакторът го е осведомил, че статията му ще излезе в по-следващия брой. Помисли си, че може би госпожица Бърдзай няма да го дочака след толкова много месеци и няма да прочете какво е написал нейният кандидат за съпруг. Ето защо нямаше смисъл Верена да разколебава вярата ѝ, нямаше смисъл да се бои от деня на разплата. Позволи си само да целуне старицата по челото, защото шапката ѝ се беше смъкнала, при което госпожица Бърдзай възкликна:
– Верена, устните ти са толкова студени!
Верена не се учуди, че устните ѝ са студени – усещаше как по тялото ѝ пълзи мъртвешки хлад, защото този път Олив щеше да ѝ направи ужасна сцена.
Завари я в стаята ѝ, където беше избягала от господин Рансъм. Седеше до прозореца, явно се беше отпуснала на стола още щом беше влязла и оттам беше наблюдавала разходката на Верена и на натрапника в градината и после надолу към водата. Остана да седи отпусната, почти просната, в същата поза, в която чакаше Верена тогава в Ню Йорк. Момичето нямаше представа какво се кани да му каже Олив, защото възнамеряваше сама да подхване разговора. Запъти се право към нея, падна на колене и хвана ръцете ѝ, сплетени напрегнато в скута на госпожица Чансълър. Верена поизчака, после вдигна очи към нея и каза:
– Искам да ти кажа нещо веднага, без да отлагам повече. Нещо, което не ти казах нито когато се случи, нито след това. Господин Рансъм дойде да ме посети веднъж в Кеймбридж, малко преди да заминем за Ню Йорк. Прекара с мен няколко часа, разходихме се и разгледахме колежите. Писа ми след това, когато отговорих на писмото му, както ти казах в Ню Йорк. Тогава не ти разказах за посещението му. Говорихме дълго за него, а аз премълчах. Направих го съзнателно, не мога да обясня защо, знам само, че не исках да ти казвам – според мен така беше по-добре. Сега обаче искам да ти разкажа всичко – чуеш ли го, ще знаеш всичко. Беше само едно посещение – около два часа. Беше ми много приятно и на него му беше толкова интересно. Една от причините да не ти казвам беше, че не исках да разбираш как е дошъл в Бостън и после в Кеймбридж при мен, без да се отбие при теб. Мислех, че ще го приемеш зле. Сигурно смяташ, че съм те предала. Несъмнено създадох у теб погрешно впечатление, но сега искам да узнаеш всичко – всичко!
Верена изрече всичко това на един дъх и много сериозно, сякаш страстно се опитваше да изкупи предишната си липса на откровеност. Олив я слушаше с втренчен поглед. Отначало не разбираше, но явно беше схванала достатъчно, защото избухна:
– Ти ме предаде, предаде ме! Но предателството ти е за предпочитане пред отвратителните ти откровения! Какво значение има всичко, след като той е пристигнал заради теб? Защо е дошъл? Какво иска?
– Дошъл е да ме помоли да му стана съпруга.
Верена изрече думите със същата сериозност, със същата решимост този път да не допусне никакви упреци. Ала веднага след това зарови глава в скута на Олив.
Олив не понечи отново да се изправи, не стисна ръцете на Верена в отговор. Просто поседя мълчаливо, докато Верена се питаше дали случилото се в Кеймбридж, излязло на бял свят след толкова много месеци, не я е засегнало твърде дълбоко. Впоследствие обаче осъзна, че се дължи на ужаса от случилото се току-що. Най-сетне Олив попита:
– Това ли ти каза там, до водата?
– Да – вдиша очи Верена, – веднага ми го каза. Твърди, че е справедливо към теб да предизвести намеренията си. Иска да се опита да ме накара да го харесам – така твърди. Искал да ме вижда по-често и да ме опознае по-добре.
Олив се отпусна в креслото с ококорени очи и зяпнала уста.
– Верена Тарант, какво има помежду ви? За какво да се хвана, на какво да повярвам? Два часа в Кеймбридж, преди да заминем за Ню Йорк? – Започна да осъзнава предателството на Верена – предателство, изразяващо се в мълчание. – Боже милостиви, каква ужасна постъпка!