– Харесвам го, нищо не мога да направя, харесвам го. Не искам да се омъжа за него, не искам да възприема идеите му, които са неописуемо неправилни и отблъскващи, но го харесвам повече от всеки друг господин, когото познавам.
Момичето призна това пред приятелката си веднага след като продължиха разговора, за който ви разказах преди малко, и още няколко пъти през следващите няколко дни. Призна сериозната криза, настъпила в живота ѝ, и нямаше нужда да подсилва повече твърдението си, за да стане ясно, че и тя се е поддала на всеобщата страст. Олив и преди бе имала подозрения и страхове, но вече съзнаваше колко неоснователни и глупави са били, защото сега положението беше различно от "фазите", които тревожно бе наблюдавала по-рано. Радваше я искреността на Верена, осигуряваше ѝ опора. Момичето този път не увърташе с твърдението, че приема красиви и безскрупулни млади мъже заради шанса да ги спечели за каузата. Държеше се твърдо, категорично, настървено. След като премина изненадата от пристигането на Рансъм, Олив реши, че няма да застине в безсловесно покорство пред него. Верена я беше помолила да ѝ помогне, да я спаси. Искаше да го намрази...
– Искаш да го намразиш! – прекъсна я Олив.
– Не, искам да намразя факта, че го харесвам. Искам да ми разкриеш всички причини, поради които трябва да го мразя – повечето са адски важни. Не ми позволявай да пропусна нищо! Не се страхувай, че няма да ти бъда признателна, когато ми ги напомниш!
Това беше една от речите на Верена, докато не спираха да обсъждат ужасния проблем, а трябва да признаем, че тя произнесе много такива речи. Най-странно от всичко беше, че тя отново и отново протестираше пред Олив, че не бива се спасяват е бягство. Не било достойно, срамувала се след бягството от Ню Йорк. Тази тревога за моралния ѝ облик беше нова за Верена, тъй като, макар да беше засягала този въпрос и преди – настояваше, че е неин дълг да се справя с тревогите и притесненията в живота си, – никога не беше заемала подобна позиция толкова категорично пред лицето на някоя опасност. Нямаше навик и да говори или да разсъждава какво е достойно и какво – не. Ето защо, когато я чу да говори за това, Олив разбра, че ужасната, зловеща и фатална страна на създалото се положение е, че за пръв път в историята на святата им дружба Верена не е искрена. Не беше искрена, когато ѝ каза, че се нуждае от помощта ѝ във връзка с господин Рансъм, за да запази силата и опората си. Олив не си позволи да допусне, че Верена се преструва и просто приспива вниманието ѝ с такива приказки, които само биха маскирали предателството ѝ, биха го направили още по-жестоко. Склонна беше да смята, че предателството ѝ все още е неволно, че Верена заблуждава най-вече самата себе си със своето желание да бъде спасена. Приказките ѝ за достойнство не бяха искрени, не беше искрено и настояването ѝ да останат, за да се грижат за госпожица Бърдзай – като че ли доктор Пранс не беше напълно способна да изпълнява тази функция и нямаше да посрещне с радост тяхното заминаване от къщата! Олив отдавна беше наясно, че доктор Пранс ни най-малко не симпатизира на движението им, нито на идеите им, че вниманието ѝ се свежда само до дребните проблеми на физиологията и на собствената ѝ професия. Никога не би я поканила, преди да прозре този факт, както я убеди впоследствие хладното равнодушие на лекарката по отношение на разговорите им, четенето и репетициите, постоянните ѝ излети за риба и за ботанически занимания. Беше твърде тесногръда, но явно беше по-наясно от всеки друг с физическото състояние на госпожица Бърдзай, а това бе успокоително в този момент, когато тази възхитителна старица видимо отпадаше.