Когато вечер към пет часа – когато обикновено отиваше на среща с него – го видеше да я чака недалеч, на завоя на пътя, който след като лъкатушеше около километър-два, се губеше в онова изолирано и врязано място, където в горещите часове жужаха пчели и прелитаха унесено ѝ объркано, тя усещаше, че високата му бдителна фигура пред ниския хоризонт отзад е символ на важността, на огромното значение, което той имаше за нея – на факта, че сега в нейните очи той е най-непоклатимото, категорично и несравнимо нещо на света. Ако той не беше там, където го очакваше тя, щеше да се наложи Верена да поспре и от слабост да се облегне на нещо, защото цялото ѝ същество щеше да запулсира по-болезнено, отколкото пулсираше сега, макар че и когато го завареше там, пак я обземаше безпокойство. Кой е той, какъв е, питаше се тя. Какво ѝ предлагаше освен възможност (и то без компенсация чрез слава и богатство) за крещяща измяна на всяка надежда, която е вдъхнала, всяко обещание, което е дала? Рансъм не оставяше място за никакви илюзии относно позицията ѝ като негова съпруга, не я залъгваше с розови обещания за лесен живот, а ѝ даде ясно да разбере, че ще бъде бедна и откъсната от обществото, партньорка в неговата борба, в неговия суров и упорит стоицизъм. Когато говореше за тези неща и свеждаше поглед към нея, тя не сдържаше сълзите си. Усещаше, че за да бъде щастлива, трябва да се хвърли в живота му (колкото и пуст и безплоден да беше сега), но също така намираше тези пречки за ужасни, за жестоки. Не биваше да се смята, че революционната промяна, която се случваше в нея, не бе съпроводена със страдание. Тя страдаше по-малко от Олив, защото беше различна от приятелката си, но докато колелото на опита се въртеше, то сякаш я мелеше на съвсем малки частици. Със своя почтен и ведър нрав, с почтителната си отзивчивост, с изисканата си сърдечност, с желанието винаги да радва другите дори когато доскоро непозната за нея сила я тласка да зарадва себе си, клетата Верена прекарваше онези дни в огромно морално напрежение, което не афишираше само защото нямаше никакво право да изглежда отчаяна. Дълбоко в себе си таеше огромна жал към Олив и се питаше колко далеч трябва да стигне по пътя на саможертвата. Не можеше да ѝ причини по-голяма злина, беше я измамила във всичко. Само три месеца по-рано беше положила клетва, беше дала дума, наглед предано и въодушевено. Понякога на Верена ѝ се струваше, че не бива да продължава всичко това, а да се задоволи с извода, че обича толкова силно, колкото е способна да обича една жена, и че това няма да се промени. Усещаше хватката на Олив твърде стегната, твърде ужасна. Казваше си, че никога няма да посмее, че е по-добре да се откаже по-рано, отколкото по-късно, че сцената накрая ще бъде нещо, с което няма да може да се справи, че няма право да разрушава цялото бъдеще на това клето същество. Представяше си онези нещастни години, знаеше, че Олив никога няма да преодолее разочарованието. То щеше да я засегне на най-болното място и тя щеше да бъде неизлечимо самотна и завинаги унизена. Странно беше това тяхно приятелство – нещо в него го правеше може би най-съвършеното приятелство между две жени. Разбира се, беше по-скоро от страна на Олив, отколкото от нейна, Верена го знаеше открай време, но и това нямаше значение. Каква полза да си казва, че Олив е започнала всичко и че отначало тя е откликнала просто от учтивост, от силна симпатия. Беше се отдала напълно и трябваше да бъде по-разумна, ако не възнамеряваше да продължава така. В края на трите седмици тя реши да сложи край на проучването си, но единственият резултат беше огромният ѝ интерес към възгледите на Базил Рансъм и изгледите за несекващи неприятности. Уверяваше я, че му се иска тя да го опознае и ето че вече го познаваше доста добре. Познаваше го и го обожаваше, но това нищо не променяше. Да се откаже от него или да се откаже от Олив – ето това чутовно дело предстоеше на Верена.