Един от жителите на селото, от когото бяха наели малкия плавателен съд, по молба на Верена изпрати сина си да осведоми за това госпожица Чансълър. Тя не разбра дали са взели със себе си лодкаря. Дори когато получи информацията, нервите на Олив не се обтегнаха до краен предел, както тогава, по време на разходката им в Ню Йорк. Много се бе променила оттогава. Не беше хукнала навън като обезумяла, за да крачи по брега и да се провиква към хората във всяка минаваща лодка да помолят младата дама, която плава някъде в залива заедно с тъмен дългокос господин, да се върне незабавно. Тъкмо обратното, след първия остър спазъм на болката, която изпита от новината, тя си намери работа в къщата, написа сутрешните си писма, прегледа сметките, както се канеше от доста време. Искаше да не мисли, защото знаеше до какви отвратителни изводи ще стигне. Свеждаха се основно до факта, че на Верена вече не може да се има доверие. Предната нощ ѝ се беше заклела с изтерзано ангелско лице, че е направила избора си, че тяхното приятелство и работата им са по-важни за нея от всеки друг живот, който би могла да води, че е дълбоко убедена, че откаже ли се от тези свещени неща, просто ще умре от разкаяние и срам. Възнамерявала да се срещне с господин Рансъм само още веднъж за десет минути, за да му каже няколко безспорни истини, а после двете щели да се върнат към предишния си щастлив и ползотворен живот, щели да се отдадат още по-енергично на великолепната си кауза. Олив забеляза колко се разстрои Верена от смъртта на госпожица Бърдзай, как при вида на величественото и същевременно скромно оттегляне от сцената на тази невероятна жена, девойката отново се отдаде на духа на най-съкровените часове, които бяха прекарали заедно, у нея отново се разпали вярата, че дребната лична радост не може да се сравни със сладостта на това да работиш за хората, които страдат и продължават да чакат. Ето защо Олив повярва, че отново може да разчита на нея, но съзнаваше също, че Верена е много напрегната и омаломощена след ужасното си лично изпитание. О, Олив знаеше, че тя го обича – разбра от ожесточението, с което се бореше клетото момиче, ѝ и отдаде заслуженото, като повярва на твърденията ѝ, на искреността на усилията ѝ. Макар да бе изтормозена и огорчена, Олив Чансълър все още предпочиташе да бъде непоклатимо справедлива, затова изпитваше неизразима жал към Верена, смяташе я за жертва на зла магия и пазеше цялото си презрение и ненавист за причинителя на общото им нещастие. Ако Верена се беше качила в лодка с него половин час след заканата си да го удостои с лаконичен отказ, то се дължеше на факта, че той като всички мъже си имаше начини да предизвиква безизходни ситуации, да я принуждава да прави неща, които би сторила само с дълбока погнуса и под заплахата на още по-силна болка, ако не го направи. Въпреки това обаче очевидният факт беше, че на Верена не може да се има доверие дори след всичките ѝ емоционални излияния в дните след смъртта на госпожица Бърдзай. Олив би желала да изпита мъчителното разкаяние, което тя се бе побояла да си навлече. Би желала да види заключената врата, която тя не би могла да отвори!
Неизразимо печалното усещане, че в крайна сметка поради огромната ѝ деликатност и щедрост на Верена беше отредено да покаже как от незапомнени времена жените са били играчка за мъжката себичност и ненаситност, съпътстваше Олив като унило убеждение по време на разходката ѝ, която продължи цял следобед и ѝ донесе трагично облекчение. Отдалечи се много, придържаше се към уединени места, подлагаше лице на прелестната светлина, която сякаш се надсмиваше на мрака и горчивината, обзели духа ѝ. Имаше песъчливи заливчета с гладки скали, където тя спираше за дълго – отпускаше се върху камъка, сякаш с надеждата никога повече да не се надигне. Излизаше за пръв път след смъртта на госпожица Бърдзай, с изключение на онзи един час, който прекара с още десетина симпатизанти от Бостън до гроба на изморената старица. Оттогава бяха минали три дни и тя само пишеше писма, разказваше, описваше случилото се на онези, които не бяха дошли. Мислеше, че някои биха могли да го сторят, вместо да се налага да им изпраща листовете, изпъстрени с разхвърляни спомени в отговор на молбата им да научат подробности. Селах Тарант и съпругата му дойдоха, нахално според Олив, защото не общуваха активно с госпожица Бърдзай. Пък и нямаше нужда да го правят за Верена, защото тя присъства лично и оказа почит. Госпожа Тарант явно се бе надявала госпожица Чансълър да я покани да остане в Мармиън, но Олив не беше в състояние да прояви такова героично гостоприемство. Именно за да не ѝ се налага да прави такива неща бе платила значителни суми на Селах два пъти през година. Ако семейство Тарант имаха нужда от смяна на обстановката, можеха да обикалят страната – в момента средствата им го позволяваха. Можеха да отидат в Саратога или в Нюпорт. Появата им показваше, че могат да си бръкнат в джоба (или в нейния), поне появата на госпожа Тарант. Селах продължаваше да носи паметния си дъждобран (дори в горещия августовски ден), но съпругата му шумолеше сред ниските надгробни плочи в Мармиън с дрехи, които очевидно ѝ бяха стрували доста пари (колкото и слабо да бе осведомена Олив в тази област). Освен това, след като доктор Пранс си замина (когато всичко приключи), тя с облекчение посрещна възможността с Верена да останат насаме – двете заедно с чудовищния въпрос, вклинил се помежду им. Тази компания им беше предостатъчна, за бога! Не се беше отървала от съквартирантка като доктор Пранс само за да я замени с госпожа Тарант.