Следобедът превали и донесе лекото захлаждане, което в края на лятото започва да бележи намаляването на деня. Олив се извърна към къщи и в този момент си каза, че ако спътникът на Верена още не я беше довел обратно, има основания да се тревожи какво им се е случило. Мислеше, че никоя платноходка няма как да се върне в града, без да мине покрай погледа ѝ и тя да види кои са пътниците – вече беше видяла десетки лодки с мъжки фигури на борда. Напълно възможно беше да е станал нещастен случай (откъде Рансъм с неговите навици от плантацията ще знае как се управлява платноходка?), затова в съзнанието ѝ изплува ясната представа за опасност – не се бе появила по-рано само заради прелестното време, – мислите ѝ запрепускаха бясно към най-лошия изход. Представи си как лодката се обръща и течението я отнася, как (след цяла седмица неописуем ужас) вълните изхвърлят в някой далечен залив тялото на млада жена, обезобразено до неузнаваемост, но с дълга кестенява коса и бяла рокля. Само преди час изпита нещо като облекчение при мисълта, че Верена може да потъне някъде отвъд хоризонта, но сега с известно закъснение примирението беше изместено от остра и непосредствена тревога. Олив ускори крачка с разтуптяно сърце. Тогава почувства какво означава приятелството за нея – когато мисълта, че може никога вече да не зърне лицето на най-близкото до сърцето си същество би било равносилно на слепота. Когато се върна в Мармиън, здрачът вече се беше сгъстил и Олив поспря пред къщата, над която възправените в тревата брястове сякаш бяха метнали по-черно покривало от друг път.
Нито един от прозорците не светеше, а когато тя отвори вратата, застана в коридора и се заслуша, стъпките ѝ не предизвикаха никакъв ответен шум. Сърцето ѝ се сви – непривично беше Верена да остане в някаква лодка от десет сутринта до девет след падането на нощта, затова Олив с писък се втурна към ниския тъмен салон (по това време притъмнял заради широколистната зеленина от едната страна и лозата върху решетката от другата), вик, издаващ силно лично вълнение, желание да притисне отново своята приятелка в обятията си при каквито и да е условия, дори жестоки за самата нея. В следващия миг се стрелна обратно с ново възклицание, защото Верена всъщност беше в стаята, седеше неподвижна в ъгъла – където се беше настанила, когато се бе върнала – и я гледаше с безмълвно лице, което бе странно, неестествено в сумрака. Олив се закова на място и за миг двете жени се взираха една в друга. Олив също не продума, само се приближи до Верена и седна до нея. Не знаеше какво става, никога преди не я бе виждала такава. Не ѝ се говореше, изглеждаше съсипана и смирена. Това бе може би най-лошото – ако изобщо можеше да има нещо по-лошо от случилото се преди, затова Олив хвана ръката ѝ, тласкана от неустоимо състрадание и желание да ѝ вдъхне утеха. Когато усети дланта ѝ в своята, се досети и какво изпитва Верена – срам, срам заради слабостта си, заради бързото предателство, заради бясното мятане сутринта. Верена не възропта, не даде никакво обяснение, сякаш не искаше да чуе дори звука на собствения си глас. Мълчанието ѝ само по себе си беше молба – молба към Олив да не задава въпроси (вярваше, че тя няма да я укори с думи), а само да почака, докато Верена отново вдигне глава. Олив разбра или поне смяташе, че е разбрала, и това само задълбочи скръбта ѝ. Щеше да седи и да я държи за ръка – само това можеше да направи, вече с нищо друго не можеха да си помогнат. Верена облегна глава назад и затвори очи и около час, докато нощта се настаняваше в стаята, нито една от двете жени не продума. Определено беше срам. След известно време прислужницата се появи на прага съвсем нехайно, както правеха в Мармиън, и донесе лампа, но Олив неистово ѝ махна с ръка да си върви. Искаше да остане на тъмно. Да, това беше срам.
На следващата сутрин Базил Рансъм почука силно с бастуна си на рамката на вратата на госпожица Чансълър, която беше отворена, както обикновено. Нямаше нужда да чака прислужницата да му отвори, защото Олив, която нямаше причини да очаква посещението му и която по някаква причина се оказа в гостната, излезе в малкия вестибюл.
– Извинете, че ви безпокоя. Надявах се да видя госпожица Тарант за минутка.
С тази реч и със сдържан поздрав се обърна той към своята роднина. Тя за миг застана с лице към него и необикновените ѝ зелени очи уловиха светлината.
– Невъзможно е. Повярвайте ми.
– Защо да е невъзможно? – попита той и се усмихна въпреки вътрешното си недоволство. И тъй като Олив не му отговори, а само го изгледа студено и дръзко, както не бе правила преди, той поднесе и кратко обяснение: – Искам само да я видя, преди да замина, да ѝ кажа няколко думи. Искам да знае, че след вчера реших да напусна това място. Тръгвам с обедния влак.