Реши да замине не за да достави удоволствие на Олив Чансълър, но въпреки това се изненада, че думите му не извикаха удоволствие на лицето ѝ.
– Няма голямо значение дали ще си заминете, или не. Госпожица Тарант замина.
– Замина ли? – Тази новина дотолкова противоречеше на намеренията на Верена от предната вечер, че възклицанието му се дължеше колкото на раздразнение, толкова и на изненада, което осигури на Олив моментно предимство. Случваше ѝ се за пръв път, затова нека простим радостта на клетото момиче – доколкото изобщо бе възможно да изпита радост. Видимото объркване на Базил Рансъм бе най-приятното нещо за нея от много време насам.
– Лично я изпратих до влака днес сутринта. И го видях да напуска гарата.
Олив не откъсваше очи от лицето му, за да види как ще приеме той вестта.
Трябва да признаем, прие я доста зле. Беше решил, че е най-добре да се оттегли, но заминаването на Верена беше друга работа.
– И къде замина? – попита той намръщено.
– Не мисля, че съм длъжна да ви кажа.
– Не, разбира се! Извинете, че попитах. Много по-добре е да разбера сам, защото ако получа информацията от вас, деликатността изисква да ви бъда признателен.
– Мили боже! – възкликна госпожица Чансълър при мисълта за деликатност от страна на Рансъм. – Няма да я намерите.
– Така ли мислите?
– Сигурна съм!
Насладата ѝ от създалото се положение достигна своята кулминация и от устните ѝ се откъсна пронизителен, непознат и тревожен звук, който би трябвало да изпълни ролята на смях, на ликуващ кикот, но който от разстояние би прозвучал и като отчаян вой. Звукът отекна в ушите на Рансъм и той бързо се извърна.
XL
Посрещна го госпожа Луна, както и при първото му посещение на Чарлс Стрийт, само че не по същия начин. Тогава тя знаеше съвсем малко за него, ала днес ѝ беше известно прекалено много и се държеше с него леко оскърбително и презрително, като че ли каквото и да кажеше или да направеше той, щеше да бъде доказателство само за отвратително двуличие и извратеност. Тя си имаше теория, че той се е държал позорно с нея, и Рансъм беше наясно – не с факта, а с теорията, поради което стигна до извода, че възмущението ѝ е също толкова повърхностно, колкото и мненията ѝ, защото ако беше убедена, че той я е оскърбил, или ако имаше някакво достойнство, нямаше изобщо да пожелае да се срещне с него.
Рансъм не застана на прага на госпожица Чансълър без основателна причина, а след като го стори, не можеше да си тръгне, щом като в къщата имаше човек, пред когото може да дръпне речта си. Поръча да предадат името му на госпожа Луна, след като го осведомиха, че е на гости – надяваше се, че все пак има шанс дамата да го приеме, защото смяташе, че отказът е твърде вероятно продължение на писмата, които му беше написала през последните четири-пет месеца. Не ги беше чел внимателно, защото бяха пълни с упреци за негови минали постъпки, които той почти не помнеше. Писмата му досаждаха, защото го занимаваха други неща.
– Изобщо не съм учудена от лошия ви вкус и на грубостта – каза тя още с влизането му в стаята и го изгледа по-строго, отколкото той я смяташе способна.
Схвана критичния намек, че не е ходил да я види още от посещението на сестра ѝ в Ню Йорк. Явно след срещата им у госпожа Бъридж изпитвал към нея антипатия, която сложила край на подобни прояви на внимание. Рансъм не се засмя – беше твърде погълнат от мислите си и притеснен, но отвърна с тон, който явно я подразни не по-малко от евентуална неуместна проява на веселост:
– Мислех, че най-вероятно няма да искате да ме видите.
– И защо да не ви видя, ако реша? Да не мислите, че не ми е все едно дали ви виждам, или не?
– Предположих, че бихте искали, съдейки по писмата ви.
– Тогава защо да откажа?
– Защото така правят жените.
– Жените, жените... Какво знаете за жените!
– Всеки ден научавам по нещичко.
– Явно още не сте се научили да отговаряте на писмата им. Много се учудвам, че не се преструвате, че не сте получили моите.
Рансъм вече се усмихна – възможността да излее раздразнението, което го ядеше отвътре, върна доброто му настроение.
– Какво да ви кажа? Просто ме сразихте. Освен това отговорих на едно.
– На едно? Говорите така, все едно съм написала десетки! – възкликна госпожа Луна.
– Мислех, че точно това сте възнамерявали – да ми окажете честта да ми изпратите колкото може повече писма. Бяха смазващи, а когато един мъж е смазан, това е краят.