– Да, наистина изглеждате на парченца! Радвам се, че повече никога няма да ви видя!
– Вече разбирам защо ме приехте – само за да ми кажете това – отбеляза Рансъм.
– За мен е удоволствие. Връщам се в Европа.
– Нима? Заради образованието на Нютън?
– А, не знам как имате смелост да говорите за това, след като го изоставихте!
– В такъв случай да оставим тази тема и ще ви кажа какво искам.
– Не ме интересува какво искате – отбеляза госпожа Луна. – И дори нямате приличието да ме попитате къде в Европа отивам.
– Какво значение има за мен, след като отплавате от този бряг?
Госпожа Луна се изправи.
– О, каква вежливост! – възкликна тя и се запъти към прозореца – един от прозорците, откъдето Рансъм по препоръка на Олив се бе възхитил на гледката към Бек Бей. Госпожа Луна се загледа натам с вид на човек, който съжалява, че ще остави всичко това. – Твърдо съм решила да узнаете къде отивам – каза тя след малко. – Заминавам за Флоренция.
– Не се тревожете! – отговори той. – Аз ще отида в Рим.
– И ще отнесете там повече арогантност, отколкото са виждали от епохата на императорите.
– Нима императорите са били арогантни освен другите си пороци? Аз пък съм твърдо решен да ви кажа за какво съм дошъл – каза Рансъм. – Нямаше да ви моля, ако можех да помоля някой друг, но съм притиснат от обстоятелствата, а не виждам кой може да ми помогне.
Госпожа Луна се обърна към него с най-искрена насмешка.
– Да ви помогна ли? Помните ли последния път, когато аз помолих вас за помощ?
– Вечерта у госпожа Бъридж ли? Тогава се опитах да помогна. Помня, че ви предложих да стъпите на стол, за да можете да виждате и чувате.
– Какво да виждам и чувам, моля ви? Противното ви увлечение!
– Точно за това искам да поговорим – продължи Рансъм. – Вече знаете всичко и няма да се озадачите, затова се осмелявам да ви попитам..
– Откъде можете да намерите билети за лекцията ѝ довечера ли? Нима не ви е изпратила?
– Уверявам ви, че не идвам в Бостън, за да я чуя – отговори Рансъм с тъга, която госпожа Луна изглежда прие за изтънчено възмущение. – Бих искал да узная къде мога да намеря госпожица Тарант в този момент.
– И смятате, че е тактично да ми задавате този въпрос?
– Не виждам защо не, но знам, че според вас не е така, затова повдигам въпроса пред вас поради една-единствена причина – няма кой друг да ми помогне. Ходих в къщата на родителите на госпожица Тарант в Кеймбридж, но тя е затворена и празна, без признаци на живот. Отидох там най-напред, когато пристигнах днес сутринта, и звъня на тази врата едва след като пътуването ми до Монаднок Плейс се оказа безрезултатно. Прислужницата на сестра ви ме осведоми, че госпожица Тарант не живее в тази къща, но допълни, че госпожа Луна е тук. Надали ви е приятно да ви споменават като заместител, пък и нито аз, нито прислужницата ви смятаме за такъв. Просто реших, че може да опитам. Дори не попитах за госпожица Чансълър, защото тя несъмнено няма да ми даде никаква информация.
Госпожа Луна изслуша този искрен отчет за делата на младия мъж, полуизвърнала глава през рамо към него и вперила в него най-студения поглед от своя арсенал.
– Значи, предлагате да предам доверието на сестра си, така ли?
– По-лошо – предлагам ви да предадете госпожица Тарант.
– Какво ме интересува госпожица Тарант? Не проумявам за какво говорите.
– Наистина ли не знаете къде живее тя? Не сте ли я виждали тук? Нима двете с госпожица Олив не са неразделни?
При тези думи госпожа Луна се обърна към него, скръсти ръце, отметна глава назад и възкликна:
– Вижте какво, Базил Рансъм, никога не съм ви мислела за глупак, но ми се струва, че сте си изгубили ума, откакто ви видях за последен път!
– Няма спор – усмихна се Рансъм.
– Да не искате да кажете, че не знаете всичко, което може да узнае човек за госпожица Тарант?
– Не съм я виждал, нито съм чувал за нея през последните десет седмици. Госпожица Чансълър я скри.
– Как така ще я скрие, като името ѝ е по всички стени и огради в Бостън?
– О, да, забелязах и не се съмнявам, че ще мога да я видя, ако изчакам до довечера. Само че не искам да чакам до довечера. Искам да я видя сега – и то насаме.
– Нима? Много интересно! – провикна се госпожа Луна и се засмя пресекливо. – И по каква работа, моля?
Рансъм се поколеба.
– Предпочитам да не ви казвам.
– Значи, очарователната ви откровеност си има граници! Клети ми братовчеде, много сте наивен. Да не мислите, че давам и пет пари?