Госпожа Луна се отпусна тежко в най-близкия стол, простена и закри лицето си с ръце.
– Бог да ми е на помощ, радвам се, че заминавам за Европа!
– Това е поредната подробност – всичко има значение – отбеляза Матиас Пардън и бързо си записа в бележника. – Позволете да попитам дали заминавате в Европа, защото не одобрявате възгледите на сестра си?
Госпожа Луна отново скочи на крак и изтръгна бележника от ръката му.
– Ако имате наглостта да публикувате дори една дума за мен или да споменете името ми във вестника, ще дойда в редакцията ви и ще направя невероятна сцена!
– Скъпа госпожо, това би било божи дар за нас! – възклика въодушевено господин Пардън, но прибра бележника в джоба си.
– Навсякъде ли търсихте госпожица Тарант? – попита го Базил Рансъм.
Щом чу този въпрос, господин Пардън му хвърли поглед, изпълнен с внезапно лукавство – съзря в него конкурент. Затова Рансъм додаде:
– Не се тревожете, не съм репортер!
– Все за нещо сте пристигнали от Ню Йорк.
– Да, но не като представител на вестник.
– Бързо се надушихте – промърмори възмутено госпожа Луна.
– Ами ходих навсякъде, където ми хрумна – отговори господин Пардън. – Душих около агента на сестра ви, но не успях да поговоря с него. Подозирам, че играе своя игра. Госпожица Чансълър ми каза – както госпожа Луна сигурно помни, – че няма да бъде тук цяла седмица и че предпочита да не ми казва нито къде, нито как ще прекара времето преди паметната вечер. Разбира се, аз я уверих, че ще науча, ако мога, както сигурно помните разговора ни по темата – каза той на госпожа Луна. – Открито я предупредих, че ако не внимават, ще прекалят с потайността. Доктор Тарант не беше никак доволен от нея. Все пак направих всичко по силите си с материала, за който отговарях, и "Веспър" осведоми публиката, че местонахождението на госпожица Тарант е най-голямата загадка на сезона. Трудно ще заблудиш "Веспър".
– Страх ме е да си отворя устата във ваше присъствие – обади се госпожа Луна, – но трябиа да изтъкна, че сестра ми е проявила необичайна общителност. Казала ви е толкова много, че дъхът ми секва.
– Длъжен съм да ви изпитам, може пък да знаете нещо – невъзмутимо отговори Матиас Пардън. – Не е честно, защото всъщност нищо не ви е известно. Госпожица Чансълър се е променила, съществено се е променила, защото преди година-две тя беше буквално недостъпна. След като успях да накарам нея да омекне, защо да не успея и с вас, госпожо? Тя съзнава, че в момента мога да ѝ помогна, и тъй като не съм злобен, съм готов наистина да ѝ помогна с каквото мога. Проблемът е, че още не ми се доверява, не ме допуска. Така или иначе – продължи той и се обърна конкретно към Рансъм, – преди половин час в Хол не знаеха нищо за госпожица Тарант с изключение на факта, че преди около месец тя отишла там заедно с госпожица Чансълър, за да изпробва гласа си, който звънял в цялата зала като сребро, и че госпожица Чансълър гарантира абсолютната ѝ точност довечера.
– Е, това е всичко необходимо – подметна Рансъм напосоки и протегна ръка за сбогом на госпожа Луна.
– Напускате ли ме вече? – попита тя и го удостои с поглед, който би смутил всеки зрител, който не е репортер на "Веспър".
– Имам да върша много неща, налага се да ме извините. – Беше напрегнат, не го свърташе, сърцето му туптеше по-бързо от обикновено и не изпитваше грам угризение, че ще я остави сама да се отърве от господин Пардън.
Господинът продължаваше да се намесва в разговора вероятно с надеждата, че ако се позабави, ще се появи или госпожица Тарант, или госпожица Чансълър.
– Всички места в залата са продадени, очаква се огромна публика. Ето какво се случва, когато нашата бостънска публика прегърне някоя идея! – възклика господин Пардън.
Единственото желание на Рансъм беше да се измъкне и за да улесни освобождението си, като намекне, че така ще я види отново, на излизане каза лицемерно на госпожа Луна:
– По-добре елате довечера.
– Не ми харесва бостънската публика, не ми харесва и идеята! – отговори тя.
– Да не искате да кажете, че няма да ходите? – възкликна господин Пардън ококорен и тупна с ръце джобовете си. – Не я ли смятате за гениална?
Госпожа Луна беше ужасно изморена и раздразнението, че Рансъм ѝ се изплъзва, явно потънал в мисли за Верена, и я оставя лице в лице с противния вестникар, чието присъствие правеше невъзможен разпаления ѝ протест – раздразнението, че всичко и всеки ѝ се подиграва и не застава на нейна страна, беше толкова силно, че тя изгуби самообладание и устните ѝ необмислено отрониха:
– Не, разбира се, според мен тя е примитивна идиотка!