Беше фигурата на набит полицай с шлем и месингови копчета – полицай, който го очакваше, Рансъм тутакси проумя този факт. Същевременно се досети, че Олив Чансълър е научила за пристигането му и е помолила за закрила този пазител на реда, който пазеше входа, готов да го брани от натрапници. Това донякъде изненада Рансъм, защото беше допускал, че нервната му роднина ще отсъства от къщата през целия ден, че ще бъде при Верена, където и да се намираше убежището ѝ. Все пак изненадата му не беше толкова силна, че да възпре напредъка му за повече от броени секунди, затова Рансъм прекоси залата и застана пред полицая. Отначало никой от двамата не продума, само се измерваха сурово с поглед. Рансъм чуваше органа, който свиреше в залата – звукът долиташе през тънките стени. Звучеше съвсем наблизо и всичко трептеше. Полицаят беше висок мъж, със слабо и бледо лице, прегърбени рамене, малки и неподвижни очи и нещо в устата издуваше бузата му. Рансъм прецени, че мъжът не е много силен, но се надяваше, че и самият той да не е твърде слаб. Не беше тук обаче, за да демонстрира физическата си сила – не му допадаше мисълта за публично сбиване заради Верена, освен ако не го възприемеше от новата гледна точка на Олив за рекламата. Пък и изобщо нямаше да се наложи. Рансъм продължаваше да мълчи, полицаят също, и нещо в начина, по който изминаха тези няколко мига, и в усещането, че Верена е отделена от него само с някаква тънка преграда, му внушиха мисълта, че тя също го очаква, но в друг смисъл, че тя няма нищо общо с тази демонстрация на мощ, че след секунда интуицията ще ѝ подскаже за присъствието му, защото тя се моли богу да бъде спасена, да се избави.
Лице в лице с Олив тя не се осмеляваше, но би дръзнала, ако той държи ръката ѝ. Изведнъж осъзна, че никой друг не е вярвал толкова в него, колкото Олив Чансълър. Сякаш виждаше през вратата ужасния ѝ втренчен във Верена поглед, докато стискаше часовника си в ръка, сякаш виждаше и как Верена отмества очи от нея. Олив би се радвала лекцията да започне още преди час, но това, разбира се, не беше възможно. Рансъм не попита нищо, струваше му се загуба на време, просто след малко каза на полицая:
– Бих искал да поговоря с госпожица Тарант. Бъдете така добър да ѝ предадете визитката ми.
Пазителят на реда, застанал между Рансъм и бравата на вратата, пое подаденото му картонче, бавно прочете името, обърна го да огледа и гърба, после го върна на събеседника си.
– Струва ми се, че няма смисъл – отговори той.
– Откъде знаете? Нямате право да отклонявате молбата ми.
– Имам толкова право, колкото и вие да молите. Вие сте тъкмо човекът, който тя не иска да доближава.
– Не мисля, че госпожица Тарант не иска да я доближавам – отговори Рансъм.
– За нея не знам, не тя ме нае да пазя залата. Имам предвид другата, госпожица Чансълър. Тя организира лекцията.
– И тя ви предупреди да не ме пускате? Пълен абсурд! – искрено възкликна Рансъм.
– Предупреди ме, че нямате работа тук, че не сте наред с главата. А сега най-добре се успокойте! – нареди полицаят.
– Да се успокоя ли? Не съм ли достатъчно спокоен?
– Виждал съм луди, които са досущ като вас. Ако искате да видите ораторката, защо не отидете да седнете в залата при останалите? – Полицаят зачака неподвижно, разумно и предъвквайки отговора на въпроса си.
Рансъм разполагаше само с един отговор:
– Защото не искам просто да я видя. Искам и да поговоря с нея – насаме.
– Да, всички искат насаме – отбеляза полицаят. – На ваше място не бих пропуснал лекцията, ще ви бъде от полза.
– Лекцията ли! – засмя се Рансъм. – Тя няма да се състои.
– Напротив, веднага щом органът спре. – И полицаят додаде по-скоро на себе си; – Защо вече не спира, по дяволите!
– Защото госпожица Тарант е наредила на органиста да продължава да свири.
– И кого е изпратила с това нареждане, моля ви се? – Новият познат на Рансъм влезе в неговия тон. – Не ми се вярва госпожица Чансълър да ѝ е робиня.
– Изпратила е баща си или дори майка си. И те са вътре.
– Откъде знаете? – попита замислено полицаят.
– О, аз знам всичко – увери го Рансъм усмихнат.
– Мисля, че хората не са дошли да слушат органа и ако скоро не спре да свири, ще чуем нещо друго.
– Много скоро ще чуете много неща – отбеляза Рансъм.
Изглежда, самообладанието му направи впечатление на неговия противник, който понаведе глава като ранено животно и изгледа младия мъж изпод рунтавите си вежди.
– Наслушах се на много неща, откакто съм в Бостън.
– О, Бостън е страхотно място – небрежно подметна Рансъм в отговор. Вече не слушаше нито полицая, нито органа, защото от другата страна на вратата се разнесоха гласове. Полицаят не каза нищо повече, само се облегна на вратата и скръсти ръце. Между двамата отново се възцари мълчание. Органът спря.