А междувременно Олив наистина се молеше на братовчед си:
– Позволете ѝ да излезе на сцената само този път – за да избегне позора! Нямате ли жал, наистина ли искате да ме освиркат? Нямате ли сърце?
Рансъм не можеше да понесе лицето и гласа ѝ. Тя се метна към Верена, притисна я силно към себе си и той видя, че страданието на приятелката ѝ е нищожно в сравнение с нейното.
– Какво значение има един час, след като всичко е лицемерно и фалшиво? Един час или десет години, няма значение! Моя ли е, или не? Ако е моя, то е завинаги!
– Ваша! Ваша! Верена, помисли какво правиш! – простена Олив, надвесена над момичето.
Господин Файлър изригна порой от клетви и ругатни и заплаши виновниците – Верена и Рансъм – с пълната тежест на закона. Госпожа Тарант беше изпаднала в неудържима истерия, а Селах се въртеше отнесено из стаята и повтаряше, че най-хубавият ден в живота му скоро ще рухне в калта.
– Не виждате ли колко са прекрасни, колко са добри, след като ни отделят толкова много време? Не разбирате ли, че след като се държат така – нито звук цели пет минути, – заслужават награда? – попита Верена Рансъм с ангелска усмивка. Колко нежно и мило молеше тя за милосърдие и доброта по отношение на добронамерената и по детски наивна публика!
– Госпожица Чансълър може да ги възмезди както пожелае. Да им върне парите и да направи малко подаръче на всеки.
– Пари и подаръци? Иде ми да ви застрелям, господине! – провикна се господин Файлър. Публиката наистина бе проявила изключително търпение и заслужаваше похвалите на Верена, но отдавна минаваше осем и откъм залата вече се долавяха признаци на раздразнение – викове, дюдюкане, подсвиркване. Господин Файлър се втурна по коридора към сцената, следван от Селах. Госпожа Тарант се излегна разридана на канапето, а Олив, разтреперана от разразилата се буря, попита Рансъм какво иска от нея, на какво унижение желае да се подложи, каква жертва да поднесе.
– Готова съм на всичко... ще ви се подчиня... ще се унижа... ще се въргалям в прахта!
– Не искам нищо от вас, нямам вземане-даване с вас – отговори Рансъм. – Моля ви само да не се надявате, че в желанието си да направя Верена своя съпруга ще ѝ кажа: "Добре, може да отидеш за час-два!" – продължи той. – Верена, всичко това е отвратително и ужасно, просто е прекалено! Хайде, да се махаме оттук възможно най-бързо. Останалото ще уредим после!
Обединените усилия на господин Файлър и на Селах Тарант да успокоят публиката явно не даваха очаквания резултат, защото залата продължаваше да бучи и звукът все повече се засилваше.
– Оставете ни насаме, оставете ни за минутка! – провикна се Верена. – Нека да поговоря с него и всичко ще се нареди! – Тя се втурна към майка си, дръпна я от канапето, поведе я към вратата. Пътьом госпожа Тарант обедини сили с Олив (поне с това я компенсира ужасната ситуация) и вкопчени една в друга, двете олюляващи се жени бяха избутани от Верена във вестибюла, изоставени от полицая и от репортера, втурнали се там, където беше най-напечено.
– О, защо дойдохте, защо дойдохте? – извърна се Верена и се хвърли към него с протест, който бе по-скоро капитулация. Никога досега не му се беше отдавала така, както в този миг на упрек.
– Не ме ли очаквахте, не бяхте ли сигурна? – попита той усмихнат и я изчака да се приближи.
– Не знаех... беше ужасно... непоносимо! Видях ви в залата, когато дойдохте. Веднага щом пристигнахме тук, излязох на стълбите към сцената и огледах всичко заедно с татко... зад гърба му... и почти веднага ви зърнах! Изгубих ума и дума. Не бих могла да говоря във ваше присъствие! Татко не ви познава, а и аз нищо не му казах, но Олив се досети веднага щом се върнах! Спусна се към мен, погледна ме – о, само как ме погледна – и се досети. Изобщо не се налагаше да излиза да проверява. Като ме видя как треперя, и тя се разтрепери, сигурна беше също като мен, че с нас е свършено. Чуйте ги, чуйте хората в публиката! Сега моля да си вървите – ще се видим утре, ако все още желаете. Само това искам сега. Още не е твърде късно – ако си тръгнете, всичко ще се нареди!
Рансъм беше толкова погълнат от желанието физически да я изведе оттам, че надали забеляза странния ѝ трогателен тон и увереността ѝ, че би могла да го убеди. Явно вече се бе отказала от всичко – от всички преструвки, че има други убеждения, че е предана на каузата си. Отърсила се беше от всичко това веднага щом бе почувствала близостта му и го помоли да си тръгне, както годеница би помолила за нещо своя любим. Ала за зла беда на клетото момиче каквото и да направеше, да кажеше или да оставеше неизречено, ставаше още по-скъпа на сърцето му, а хората, които шумно настояваха тя да застане пред тях, все повече му приличаха на беснееща тълпа.