По това време сред събралите се вече настъпи известно раздвижване. Няколко дами, подразнени от безпричинното забавяне, напуснаха местата си и се приближиха да помолят лично госпожа Фариндър, обградена от свои привърженици. Госпожица Бърдзай вече се отчайваше. Тактично я подкани, защото усещаше известна враждебност от страна на публиката. Всъщност нямаше никаква враждебност, само твърде много симпатия.
– Не ми е нужна симпатия – каза госпожа Фариндър със спокойна усмивка на Олив Чансълър, – повече се въодушевявам, когато се натъкна на предразсъдъци, фанатизъм, несправедливост или консерватизъм, възправени пред мен като войска. Тогава се чувствам, както сигурно се е чувствал Наполеон Бонапарт в навечерието на някоя от огромните си победи. Нуждая се от враждебни сили, за да се сражавам с тях.
Олив се замисли за Базил Рансъм и се запита дали той може да бъде окачествен като враждебна сила. Спомена го пред госпожа Фариндър, която изрази сериозна надежда, че ако той не възприема принципите, скъпи на всички тях, не е зле да опитат да го убедят да вземе думата и да защити позицията си.
– С радост ще му отговоря – каза госпожа Фариндър много благо. – Във всеки случай би било чудесно да обменим мнения.
Дълбока тревога обзе Олив при мисълта за публичен диспут между тези две енергични личности (имаше усещането, че Рансъм е точно такъв) не защото се съмняваше в щастливия изход, а защото самата тя щеше да се озове в затруднено положение, тъй като беше довела тук този нападателен млад мъж. Олив се ужасяваше от затрудените положения.
Госпожица Бърдзай нямаше да се засегне, нищо че беше поканила четиресет души да слушат речта на госпожа Фариндър, а тя не говореше. Обаче съществуваше толкова благородна причина! Имаше нещо храбро и героично в претекста, който си бе намерила, и това беше толкова типично за нея, толкова волно, че госпожица Бърдзай не се засегна, а се отдалечи, обхождайки с поглед другите си гости бегло, сякаш не ги различава един от друг, за да изтъкне в сгоден момент причината за тяхното разочарование, уверена, че и те като нея ще я приемат като много основателна.
– Дали да не се престорим, че сме на обратната позиция само колкото да я подтикнем да започне? – посъветва се тя с господин Тарант, който седеше до съпругата си доброволно, но съвсем не високомерно откъснат от останалата част на компанията.
– Ами не знам, струва ми се, че всички тук сме солидарни – отвърна господинът и се озърна наоколо с ленива и широка усмивка, от която устата му се разтегли неимоверно, от двете ѝ страни се вдълбаха бръчки като прилепови криле и едрите му, равни и хищни зъби лъснаха.
– Селах – поде жена му и положи длан върху ръкава на шлифера му, – дали госпожица Бърдзай ще прояви интерес да чуе Верена?
– Ако пее, много жалко, че нямам пиано – побърза да отговори госпожица Бърдзай. И си спомни усещането си, че момичето безспорно притежава талант.
– Не ѝ трябва пиано, нищо не ѝ трябва – отбеляза Селах, без да обърне внимание на съпругата си. Житейската му философия беше да не дължи никому нищо, никога да не се изненадва или да бъде неподготвен.
– Не съм сигурна, че интересът към пеенето е голям – отбеляза госпожица Бърдзай донякъде вяло, обмисляйки евентуален заместител на проваленото си мероприятие.
– Ще видите, че не е точно пеене – оповести госпожа Тарант.
– Какво е тогава?
Господин Тарант изглади бръчките и показа дори кътниците си.
– Вдъхновяващо е.