Госпожица Бърдзай се позасмя, но без капка скептицизъм:
– Е, щом гарантирате...
– Мисля, че ще бъде приемливо – отбеляза госпожа Тарант, вдигна ръката си в къса ръкавица и придърпа госпожица Бърдзай до себе си, докато двамата със съпруга ѝ се редуваха да обясняват какво ще направи дъщеря им.
А междувременно Базил Рансъм призна на доктор Пранс, че е доста разочарован. Беше очаквал повече от вечерта, искаше да научи някои нови истини. Госпожа Фариндър, така да се каже, не излязла от укритието си, а той се надявал не само да се запознае с тези изтъкнати личности, но и да ги послуша.
– Е, аз не съм разочарована – отвърна жилавата нисичка лекарка. – Ако беше започнало някакво обсъждане, сигурно щеше да се наложи да остана.
– Нали не възнамерявате да се оттеглите?
– Трябва да продължа изследванията си. Не искам господата от лекарското съсловие да ме изпреварят.
– О, никой никога няма да ви изпревари, сигурен съм. Погледнете, тази красива млада дама отива да поговори с госпожа Фариндър. Сигурно ще я помоли да изнесе реч... и госпожа Фариндър няма да устои.
– В такъв случай ще се измъкна незабелязано, преди да е започнала. Лека нощ, господине – каза доктор Пранс, която вече изглеждаше на Рансъм по-податлива на опитомяване като горско животинче, рис или плашлива кошута, научена да мирува, докато я галиш, и дори да дава лапа. Служеше на здравеопазването и самата тя беше здрава. Ако и братовчедка му беше такава, Базил щеше да бъде много по-доволен.
– Лека нощ, докторе – отговори той. – В крайна сметка не ми казахте мнението си за способностите на жените.
– Какви способности? – попита доктор Пранс. – Способни са да губят времето на хората. Знам само, че не желая никой да ми обяснява на какво е способна една жена!
Тя тихо се отдалечи от него, сякаш обикаляше на визитация в болницата, и той я проследи с очи как стига до вратата, останала отворена след позакъснелите гости. Лекарката поспря на прага, огледа всички присъстващи бдително, като страж, и бързо излезе. Рансъм усещаше раздразнението ѝ към главната тема, отегчението, с което приемаше постоянното напомняне, че е безправна жена – подробност, която тя обикновено забравяше, защото имаше толкова права, за колкото ѝ стигаше време. Беше пределно ясно, че каквото и да се случи с движението като цяло, малката лична революция на доктор Пранс се е увенчала с успех.
VII
Веднага след като лекарката си тръгна, Олив Чансълър се приближи към него с поглед, който сякаш казваше: "Не ме интересува дали си тук, или не – чувствам се прекрасно!". Ала изреченото от устните ѝ се оказа много по-мило – попита го дали ще ѝ достави удоволствието да го представи на госпожа Фариндър. Рансъм се съгласи с присъщата си южняшка галантност и след мъничко тя се изправи, за да го въведе в кръга от хора, образувал се около госпожа Фариндър. Възползва се от повода елегантно да оправдае репутацията си и можем безпристрастно да кажем, че впечатли Рансъм с достойния си и аристократичен стил на общуване, непостижим дори за най-изтънчените и най-благородни дъщери на южната му родина. Олив Чансълър сякаш долавяше, че той не е запален привърженик на промените, за които тя радееше, и искаше да му покаже, че представителка на нейния пол е в състояние да прояви великодушие към един назадничав южняк. Знанието относно тайното си недоверие той долавяше изписано и по лицата на другите дами, чиито предпазливи погледи обаче (защото не им беше официално представен) издаваха, че според тях това е по-скоро жалко, отколкото срамно. Усещаше погледите на всички тези жени на средна възраст, забелязваше провисналите от тъмните бонета къдрици, наклонените напред глави, които сякаш се ослушваха в очакване. Нямаше нито едно светло или радостно лице – само онова момиче с прекрасната коса, което бе забелязал преди време и което сега се навърташе в периферията на скупчената група. Отново срещна погледа ѝ – тя също го гледаше. Очакваше госпожа Фариндър, на която братовчедка му може би го беше представила в неблагоприятна светлина, да го предизвика на двубой и се чудеше (тъй като беше страшно стеснителен) дали ще съумее да се мобилизира достатъчно, за да се справи достойно с предизвикателството. Ако тя подхвърли като ръкавица темата за сухия режим, той щеше да се почувства длъжен да я поеме, защото всяка законодателна намеса в този проблем предизвикваше гнева му. Обичаше да си пийва понякога и твърдо вярваше, че устоите на цивилизацията ще бъдат застрашени, ако тя се окаже под властта на кресливи жени (само ви предавам неговите гневни мисли), които се опитват да попречат на мъжа да надигне чаша. Госпожа Фариндър му доказа, че не се чувства неуверена пред него – покани го да представи пред присъстващите социалната и политическа обстановка на Юг. Той помоли да го освободят от това задължение, същевременно я увери, че се чувства поласкан от молбата ѝ, и мислено се усмихна на възможността да импровизира такава лекция. Усмихваше се дори докато отгатваше смисъла на погледа, който му хвърли госпожица Чансълър: "Е, в крайна сметка наистина не струвате много!". Да разговаря с тези хора за Юга – само да знаеха с какво нежелание би го направил! Беше силно привързан към родния си край и се чувстваше тясно свързан с него, поради което не беше способен да се довери на група фанатични северняци и да им прочете писмата от майка си или от любимата си. Да мълчи относно Юга, да не го докосва с мръсни ръце, да го остави насаме с раните и спомените му, да не дърдори нито за проблемите, нито за надеждите му, а да изчака, както подобава на един мъж, бавното и постепенно целебно въздействие на времето – ето за това копнееше Рансъм дълбоко в сърцето си и прекрасно съзнаваше, че то не би било забавно за гостите на госпожица Бърдзай.