– Стани и ни кажи каквото имаш да казваш – нареди тя донякъде строго на Верена, която само вдигна очи към нея, вече мълчаливо, после ги спря на баща си. Въпросният господин откликна сякаш на неудържим порив – огледа компанията озъбен и каза, че тези ласкателни намеци не го смущават чак толкова, тъй като неговият успех и успехът на дъщеря му е напълно обективен – наблегна на тази дума. Току-що я бяха чули да казва "Не съм такава, майко", а той, госпожа Тарант и момичето прекрасно знаели, че тя наистина не е.
Сякаш някаква външна сила я обладавала; той не можел да каже защо дъщеря му е избраницата повече от всеки друг. Обаче изглежда наистина била избраница. Силата се разбудила веднъж, когато той положил длан върху главата ѝ, за да я успокои. На Запад силата се проявявала в силно красноречие. Верена наистина говорела умело пред културна и възвишена публика. Освен това следяла със симпатия движенията за освобождаване на своя пол от всякакъв вид зависимост – това бил основният ѝ интерес още като малка (спомена, че деветгодишна тя кръстила любимата си кукла Елайза П. Моузли в памет на великата ѝ предшественица, която всички боготворели), а сега тя била проводник на това вдъхновение, така да се каже. Гласът, който говорел през нейната уста, изглежда искал да приеме точно този вид. Вероятно не бил способен да се въплъти в друго. Нека гласът се излива както пожелае – изобщо не подлежал на контрол от нейна страна. И сами можели да преценят уникалността на случващото се. Тъкмо затова той държал да представи собственото си дете пред събраните дами и господа – защото не си приписвали никакви заслуги, всичко се случвало по волята на външна сила. Ако Верена се чувствала вдъхновена тази вечер, несъмнено щяла да успее да заинтригува всички. Молел ги само за кратко мълчание, за да може тя да чуе гласа.
Няколко дами заявиха, че с радост ще я чуят – надявали се, че госпожица Тарант е в добра форма. Други обаче се противопоставиха и напомниха, че не става дума за нея – тя нямала нищо общо, – така че нямало значение в каква форма е. А един господин додаде, че според него мнозина от присъстващите са разговаряли с Елайза П. Моузли.
Междувременно Верена все повече се затваряше в себе си, но оставаше напълно невъзмутима към публичното обсъждане на мистичните ѝ способности. Отново се извърна мило към госпожа Фариндър и я попита дали не би желала да започне – само колкото да ѝ вдъхне смелост. Госпожа Фариндър вече беше обзета от мрачна потиснатост и изгледа очарователната си молителка начумерена като Юнона. Изобщо не одобряваше кратката реч на доктор Тарант и все по-малко ѝ се искаше да я свързват с този продавач на чудеса. Ейбрахам Грийнстрийт беше чудесен човек, но вече бе в гроба, а Елайза П. Моузли в крайна сметка беше доста безлична.
Базил Рансъм се запита защо госпожица Тарант приема надменното поведение на възрастната дама толкова примирено – от безочливост или от наивност. В този момент чу Олив Чансълър да възкликва току до лакътя му с развълнувано разтреперан глас:
– Моля, започвайте, моля, започвайте! Нуждаем се от глас, от човешки глас.
– Ще говоря след вас и ако се окажете шарлатанка, ще ви разоблича! – предупреди госпожа Фариндър по-скоро величествено, отколкото закачливо.
– Мисля, че всички сме солидарни, както се изрази доктор Тарант, и ще запазим мълчание – обади се госпожица Бърдзай.
VIII
Верена Тарант се изправи и се приближи към баща си в средата на стаята. Олив Чансълър се върна на освободеното от момичето място до госпожа Фариндър на канапето, а гостите на госпожица Бърдзай се настаниха внимателно по столовете или се облегнаха на голите стени на помещението. Верена застана пред баща си и го хвана за ръцете, без да го поглежда в очите, насочила поглед към събралата се група хора. А после, мъничко по-късно, майка ѝ се надигна и с прелюбопитна въздишка избута напред стола, на който седеше. Госпожа Тарант получи друг стол, Верена пусна ръцете на баща си и се настани на стола, който Тарант постави пред нея. Седеше със затворени очи, а баща ѝ положи издължените си слаби длани върху главата ѝ. Базил Рансъм наблюдаваше случващото се с огромен интерес, защото момичето го забавляваше и интригуваше. Беше много по-колоритна от всеки друг гост, тъй като в доста бледото и безцветно общество, събрано от госпожица Бърдзай, цялото внимание на света беше концентрирано в тази привлекателна, но доста противоречива млада особа. У баща ѝ обаче нямаше нищо противоречиво. Него Рансъм просто го ненавиждаше още от мига, в който беше отворил уста, държеше се безкрайно фамилиарно и беше точно какъвто човек би очаквал от един презрян авантюрист – неискрен, лукав, вулгарен простак, най-евтиният човешки продукт. Фактът, че е баща на деликатно и красиво момиче, а явно и умно, независимо дали имаше някаква дарба, беше досаден и смущаващ. Бялата пухкава майка с високото чело в ъгъла повече приличаше на дама, ала ако наистина беше дама, за нея беше още по-унизително, че се е свързала с такъв мошеник, помисли си Рансъм по характерния си укорителен начин, типичен за старата английска литература. Не за пръв път се натъкваше на човек като Тарант; убеден беше, че лично неведнъж е "правил на пух и прах" хора като него в политическите дебати в разрушените от войната южни щати през тежкия период на реконструкцията. Ако госпожа Фариндър смяташе Верена Тарант за шарлатанка, не беше без известни основания, защото момичето създаваше подобно впечатление и у Базил Рансъм. Той за пръв път се натъкваше на такава смесица: тя имаше неземно красиво лице, сякаш озарено от прожектор като изложбен експонат или като актриса от театрална трупа. Театралността се отразяваше дори в преднамерената кройка на облеклото ѝ. Ако извадеше отнякъде кастанети или дайре, аксесоарите щяха да са съвсем подходящи.