Дребната доктор Пранс с присъщия си строг здрав разум беше отбелязала, че момичето е анемично, и беше намекнала, че е измамница. Стойността на изпълнението на Верена тепърва щеше да бъде потвърдена, но тя определено беше прекалено бледа, каквито обикновено са рижите жени – сякаш цялата им кръв е отишла в косата. И все пак в бледината на тази млада жена имаше яркост. Тя беше силна и гъвкава, очите и устните ѝ притежаваха цвят, а косата ѝ, вдигната в сложен кок, сякаш бе озарена от ярката ѝ личност. Имаше любознателни, лъчисти и влажни очи (усмихнатият им поглед беше като преливащ блясък на скъпоценен камък) и макар да не беше висока, сякаш се извисяваше и виреше глава. Рансъм би казал, че у момичето има нещо източно, ако хората на изток не бяха смугли. Ако тя имаше козичка, щеше да прилича на Есмералда, макар че Базил съвсем смътно си спомняше коя точно е Есмералда. Верена беше облечена със светлокафява рокля с причудлива кройка и жълта фустанела, препасана с широк пурпурен колан, пристегнат отстрани. От заоблената ѝ шия към младата гръд се спускаше двоен наниз от кехлибари. Нека добавим, че въпреки мелодраматичния ѝ външен вид изпълнението ѝ, каквото и да представляваше то, не обещаваше нищо мелодраматично. Седеше притихнала (беше сгънала голямото си ветрило), а баща ѝ продължаваше тайнствените си усилия да я приспи. Очите ѝ останаха затворени за няколко минути и Базил чу как някаква дама близо до него, явно беше запозната с подобни явления, отбеляза, че момичето се унася. Въпреки това представлението не беше впечатляващо, макар че със сигурност красивото момиче, неподвижно като статуя, представляваше красива гледка. Доктор Тарант не поглеждаше към никого, докато галеше и умиротворяваше дъщеря си, погледът му блуждаеше по корниза на стаята и той се усмиваше към тавана, сякаш към въображаема публика.
– Тихо... тихо... – току мърмореше той. – Ще дойде, дете мое, ще дойде. Просто му позволи да го стори. Пусни духът да излезе, когато пожелае.
От време на време размахваше ръце, за да смъкне ръкавите на дългия си дъждобран, които отново се свличаха върху ръцете му. Базил Рансъм забелязваше всички тези неща, забеляза срещу себе си и изпълненото с очакване лице на братовчедка си, извърнато от мястото ѝ на канапето към затворените очи на младата пророчица. Той все повече губеше търпение – не заради закъсняващата поява на поучителния глас (макар че вече бе минало доста време), а заради нелепите манипулации на Тарант, които му бяха толкова противни, сякаш ги усещаше върху собственото си тяло, и които според него сякаш обезчестяваха неподвижната девойка. Тези ръце го напрягаха, гневяха го и той се чудеше дали авантюристът пред него има право да постъпва така със собствената си дъщеря. Изпита облекчение, когато Верена рязко стана от стола и изтласка баща си на заден план, сякаш той вече беше изпълнил своята роля. Момичето стоеше право със спокойно изражение и незрящи очи и след малко заговори.