Говореше несвързано и почти нечуто, като насън. Рансъм не разбираше какво казва тя, звучеше му много странно, и се питаше какво ли би казала доктор Пранс.
– Тя просто подрежда мислите си, за да докладва. Ще излезе от състоянието съвсем нормално.
Тази тиха забележка на хипнотизатора чу Базил. Явно така докторът описваше медиумната връзка. Оказа се прав и след малко Верена настина се събуди, при това го стори очарователно – с чудато и ексцентрично въздействие, говореше бавно и предпазливо, сякаш слушане невидим суфльор и улавяше една по една отделни фрази, прошепнати отдалеч, зад кулисите на този свят. След това възвърна паметта си – или пък вдъхновението си – и тя изцяло се потопи в ролята си. Изпълни я невероятно семпло и изискано и десет минути по-късно Рансъм долови, че всички в публиката – госпожа Фариндър, госпожица Чансълър и дори той, жилавият кореняк от Мисисипи – бяха подвластни нa обаянието ѝ. Казвам десет минути, но всъщност младият мъж изгуби представа за времето, след това се чудеше колко време е говорила девойката и прецени, че нейната странна, пленителна, абсурдна и завладяваща импровизация би трябвало да е продължила половин час. Не беше важно какво точно бе казала – той не даваше пет пари за това и почти нищичко не беше схванал. Проумя само, че думите ѝ бяха посветени на женската благост и доброта и на това как векове наред жените са били притискани от желязната пета на мъжете. Речта беше посветена на равнопоставеността на жените – може би дори на тяхното превъзходство (Базил не беше съвсем сигурен). Момичето говореше, че най-сетне е настъпил техният миг, че всички жени по света са сестри, че те имат дълг към самите себе си и една към друга. Това беше темата, но дори тя според Базил не разваляше атмосферата. Въздействието се дължеше не на думите ѝ, макар че тя говореше красиви неща, а на вида и фигурата на красиво облечената девойка (която отново беше започнала да си вее с червеното си ветрило), на нейния свеж и искрен порив. Когато набра увереност, тя отвори очи – въздействието на речта ѝ наполовина се дължеше на лъчистата мекота на погледа. Думите ѝ бяха изпъстрени с училищни фрази, със запаметени мъдри мисли, с детински логически грешки, с полети на въображението, които наистина биха могли да допринесат за успеха ѝ в Топека, но според Рансъм дори ако изпълнението ѝ беше много по-лошо, въздействието щеше да е все така силно, защото убедителността на аргументите нямаше почти никакво значение. Беше просто интригуващо индивидуално изпълнение, а изпълнителката се оказа очарователна. Вероятно не се беше понравила на някои хора – Рансъм допускаше, че има и други среди в Бостън, които биха я преценили като устата, но собствените му зажаднели сетива я намираха за изключително привлекателна. Той беше крайно консервативен и съзнанието му беше закалено срещу безсмислиците, които дрънкаше тя – правата на жените, равенството между половете, истеричността на конвенциите, омаловажаването на суфражизма, перспективата американските майки да влязат в Сената. Нямаше значение, тя сама не разбираше за какво говори, баща ѝ беше напълнил главата ѝ с тези глупости и тя би говорила със същия успех за каквото и да било друго, защото желанието ѝ не беше да привлича последователи на някаква нелепа кауза, а да излиза очарователната мелодия на гласа си, да говори с младежка волност, да разтърсва плитките си като русалка, която излиза от вълните, да доставя наслада на всички край себе си и самата тя да си доставя радост така. Не знам дали Рансъм беше осведомен, че това тълкуване не беше рядкост и приписваше голяма повърхностност на госпожица Тарант. Той се задоволи с убеждението, че тя е толкова невинна, колкото и прелестна, и че е надарена с невероятни гласови данни, които по лошо стечение на обстоятелствата е принудена да използва, за да изпълнява лоша музика. Ала колко красиво звучеше тя от нейната уста!
– Разбира се, аз говоря само пред жените, пред своите скъпи посестрими. Не говоря пред мъже, защото не допускам, че думите ми ще им допаднат. Те се преструват, че ни се възхищават, обаче аз бих предпочела да не ни харесваха чак толкова, а да ни вярваха повече. Не знам какво сме им причинили, че не ни допускат до нищо. Оказали сме им прекалено голямо доверие и според мен вече е настъпил моментът да ги укорим и да заявим, че нашата изолация не им е донесла бог знае какъв успех. Признавам, че като гледам какво се случва по света и докъде са ни докарали мъжете, се питам: "Е, след като жените са го допуснали, какво ли мислят по въпроса?". Като наблюдавам страданието на хората и виждам бедите, които ги сполитат всеки час, всеки миг, си казвам, че ако това е най-доброто, на което са способни, може би е по-добре да отстъпят малко назад, за да видим на какво сме способни ние. Надали бихме влошили положението повече, нали така? Ако всичко това беше наше дело, не би било редно да се хвалим. Бедност, невежество, престъпления, болести, злоба и войни! Кръвопролития – все повече и повече, целият свят е окъпан в кръв! Избиваме се едни други с всякакви скъпи и все по-съвършени оръжия – това е най-блестящото мъжко изобретение! Струва ми се, че ние бихме могли да го спрем, да измислим нещо по-хубаво! Жестокостта – тя е толкова огромна, толкова огромна! Защо да не я замени нежност? Защо нашите женски сърца са преизпълнени с нежност, но тя вехне и се пилее, докато армиите и затворите се множат, а човешкото нещастие става все по-дълбоко? Аз съм само едно обикновено американско момиче, не съм видяла много и не знам много за живота. Обаче чувствам някои неща, дори ми се струва, че съм родена тъкмо за да ги чувствам. Звучат в ушите ми в нощния мрак, изникват пред очите ми като видения в тъмното. Виждам на какво е способно великото сестринство на жените, ако обединят усилия и надигнат глас, за да заглушат жестокия тътен на света, в който трудно можеш да чуеш воплите на слабите и страдащите или молбите за милост и за справедливост. Трябва да заглушим този тътен, трябва да го накараме да замлъкне и тогава нашият глас ще стане проповедник на новия световен мир! За това трябва да вярваме една на друга, трябва да бъдем честни, добри и великодушни. Трябва да помним, че този свят е и наш – колкото и нищожни да са правата ни в него! – и че все още не е решено окончателно какво ще управлява света – несправедливостта или любовта!