– Ако останете, няма да говоря – додаде тя. – Иначе съвсем ще ви разстроя. – И продължи с огромна нежност за интелигентна жена като нея: – Ако всички жени бяха толкова чувствителни като вас, без съмнение щяхме да намерим изход.
– О, със сигурност ще намерим изход, мисля аз – промърмори госпожица Бърдзай.
– Не забравяйте за Бийкън Стрийт – напомни госпожа Фариндър. – Трябва да се възползвате от положението си, трябва да разбудите Бек Бей!
– До гуша ми е дошло от Бек Бей! – разпалено възкликна Олив и се отправи към изхода заедно с госпожица Бърдзай, без да се сбогува с никого. Беше превъзбудена и не бе в състояние да се владее, затова на Рансъм не му оставаше нищо друго, освен да я последва. На вратата обаче двете дами неочаквано спряха – Олив се закова разколебано на място. Огледа стаята и откри Верена, която седеше заедно с майка си сред групичка признателни слушатели, после решително вирна глава и се приближи към момичето. Рансъм съзря сгодна възможност и побърза да придружи госпожица Чансълър. Малката групичка реформатори я наблюдаваха как приближава. Лицата им изразяваха подозрение към високото ѝ обществено положение, примесено с морални скрупули относно това доколко е уместно да го признаят. Верена Тарант усети, че е обект на тази демонстрация, и се изправи, за да посрещне дамата, която толкова целеустремено се приближаваше към нея. Рансъм обаче забеляза, или поне така му се стори, че девойката не го направи като признание за общественото положение на Олив, защото не страдаше от подобни предубеждения. Тя се усмихна лъчезарно и отмести поглед от госпожица Чансълър към него. Дали се усмихна, защото обичаше да се усмихва, да доставя удоволствие, да се радва на успеха си, или пък защото беше великолепна малка актриса и това беше част от изпълнението ѝ? Пое ръката на Олив, протегната към нея, а околните седяха сериозно по местата си и наблюдаваха.
– Не ме познавате, но аз бих желала да ви опозная – каза Олив. – Сега мога само да ви изкажа благодарността си. Бихте ли ме посетили някой път?
– О, да. Къде живеете? – попита Верена с тон на момиче, за което всяка покана (а тя не получаваше много такива) си е просто покана.
Госпожица Чансълър каза адреса си, а госпожа Тарант пристъпи напред усмихната.
– Чувала съм за вас, госпожице Чансълър. Струва ми се, че баща ви е познавал моя баща, господин Грийнстрийт. Верена много ще се радва да ви посети, а ние с радост бихме ви посрещнали в дома си.
Докато майката говореше, Базил Рансъм искаше да каже нещо на дъщерята, която стоеше до него, но не му хрумваше нищо подходящо. Няколкото фрази, за които се сети – типични южняшки фрази, – му се струваха прекалено снизходителни и цветисти. Освен това не възнамеряваше да изразява одобрение към казаното от нея. Искаше само да ѝ каже, че е възхитителна, а му беше трудно да отдели едното от другото. Затова само ѝ се усмихна безмълвно и тя отвърна със същото – с усмивка, която му се стори предназначена единствено за него.
– Къде живеете? – попита Олив.
Госпожа Тарант обясни, че живеят в Кеймбридж и че конните трамваи минават точно пред дома им.
– Нали ще дойдете скоро? – настоя Олив, а Верена я увери, че много скоро ще я навестят, и с детинска добронамереност повтори номера на Чарлс Стрийт, за да покаже, че го е запомнила. Рансъм разбра, че тя би отишла да посети всеки, който я покани, и за миг съжали, че не е бостънска дама, за да бъде в положение да ѝ отправи подобно предложение. Олив Чансълър задържа ръката ѝ още мъничко, удостои я с прощален поглед и каза:
– Да вървим, господин Рансъм.
И го изведе от стаята. Във вестибюла срещнаха господин Пардън, който се качваше от долния етаж с кана вода и чаша. Каретата на госпожица Чансълър вече ги очакваше и след като Базил я настани вътре, тя го увери, че няма да я затрудни да го откара – хотелът му се намираше близо до Чарлс Стрийт. Никак не му се искаше да се качва при нея – пушеше му се. Осъзна хладното ѝ поведение едва след като каретата потегли и се запита защо, по дяволите, беше побързала да го отведе. Странна беше тази негова бостънска братовчедка. Той постоя, загледан към осветените прозорци на госпожица Бърдзай и обзет от силно желание да се върне в къщата, където вече щеше да има възможност да поговори с момичето. Обаче се задоволи само със спомена за усмивката ѝ и се извърна с облекчение, че се е измъкнал от групата безумци, както и с прозаичното усещане (вероятно в обратна последователност), че го мъчи жажда.