X
Още на следващия ден Верена Тарант дойде от Кеймбридж на Чарлс Стрийт – този квартал на Бостън имаше пряка връзка с академичното предградие. Сигурно близостта изобщо не изглеждаше пряка на клетата Верена, когато най-накрая слезе пред вратата на госпожица Чансълър, след като през цялото време бе стояла права в претъпкания трамвай, наполовина увиснала на кожения ремък от лъскавия таван на задушното превозно средство като разцъфнало растение в оранжерия. Беше свикнала с тези вертикални пътувания и макар че, както видяхме, не беше склонна да приема безропотно социалните условности на епохата, и през ум не ѝ минаваше да критикува обществения транспорт в родината си.
Скорошното ѝ посещение у Олив Чансълър беше по идея на майка ѝ и Верена слушаше ококорена в уединената малка къща в Кеймбридж госпожа Тарант да ѝ обяснява какво поведение да следва, докато баща ѝ беше зает с пациентите си. Момичето беше едновременно покорно и неопитно, затова изреждането на предимствата от близостта ѝ с госпожица Чансълър ѝ звучеше като приказка. Все още се чувстваше като в приказка, когато усърдната ѝ майка собственоръчно нагласи елегантната шапка с перо на Верена, закопча късото ѝ палто с огромни златисти копчета и ѝ връчи двайсет цента за трамвая. Никога не се знаеше предварително как госпожа Тарант ще реагира на едно или друго нещо и дори Верена, която в семейството си се държеше много по-почтително, отколкото в обществото, съзнаваше странностите на майка си. А тя наистина беше странна – вяла, апатична, болнава и капризна жена, ала въпреки това прилепчива. Онова, в което се вкопчваше, беше общественото положение, на каквото, както нашепваше вътрешният ѝ глас, никога не се бе радвала, ала което, както още по-настойчиво нашепваше гласът, тя ужасно се боеше да не изгуби. Горещо желаеше да го възстанови и да го съхрани и това бе една от многото причини провидението да я удостои с такава прелестна дъщеря. Верена беше призвана по рождение не само да поведе представителките на техния пол на борба с робството, но и да преобрази списъка с гости в дома на семейство Тарант, който се издуваше и теснееше на неподходящи места като зле скроена дреха. Като дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт госпожа Тарант беше прекарала младостта си в кръговете на аболиционистите и съзнаваше прекрасно колко ѝ бе навредил съюзът с млад мъж, започнал кариерата си като продавач на моливи (беше цъфнал на прага на господин Грийнстрийт именно в това свое качество), впоследствие прекарал известно време в прочутата общност Каюга, където няма съпрузи, съпруги и нищо подобно (госпожа Тарант така и не проумя как точно стоят нещата), а по-късно (още преди да развие лечителските си способности) се беше прочул в кръговете на спиритистите. (Той беше изключително популярен медиум, но се бе наложило да спре по причини, за които госпожа Тарант имаше своя версия.) Дори в общество, до голяма степен отдадено на премахването на предразсъдъците, съществуваха известни резерви относно подобна многостранна личност, макар че той не бе опитал да спечели благоразположението на госпожица Грийнстрийт с хитрост, защото и като нея беше загледан единствено към бъдещето. Младата двойка (той беше значително по-възрастен от нея) съвместно отправи взор към съвместното си бъдеще, докато двамата не установиха, че напълно са се отърсили от миналото и че настоящето вече им предлага крехка стабилност. С други думи, госпожа Тарант си навлече неодобрението на семейството си, което недвусмислено показа на съпруга ѝ, че колкото и силно да е желанието им да снемат оковите на робството, определено поведение им се струва прекалено свободолюбиво. По тяхно мнение тъкмо такова поведение преобладаваше в общността Каюга и беше безпредметно той да ги уверява, че престоят му там е само краткотраен епизод (само за него, защото общността все още съществуваше), понеже не можеше да оправдае и спиритуалистичните пикници и лагерите за вегетарианци, където навляклата си неодобрение двойка бе потърсила утеха впоследствие.
Такива бяха тесногръдите разбирания на хората, допреди смятани способни да отварят сърцата си за всички похвални новости, но сега, според госпожа Тарант, поставени на истинско изпитание. Предпочитанията на съпруга ѝ се позагладиха от собствената ѝ мека и добродетелна природа и двамата живееха в новаторска атмосфера, в която сговорчивата съпруга понякога изпитваше новото за нея усещане за глад, който не може да утоли. Баща ѝ почина и ѝ завеща малко пари, след като беше похарчил цяло състояние за чернокожите. Селах Тарант и неговата спътница в живота имаха необикновени приключения и тя се оказа изцяло привлечена към многочислената и разюздана армия от бохеми. Тя я засмука като социално блато и госпожа Тарант потъваше все по-дълбоко с всеки изминал ден, без да осъзнава дълбочината на падението си – първо потъна до брадичката, а накрая стигна дъното. В деня на гостуването си у госпожица Бърдзай тя реши, че е възстановила стабилното си място в обществото. Вратата, която се бе отворила пред нея, не беше като онази, през която влизаха други хора (никога нямаше да забрави вирнатия нос на госпожа Фариндър) – тя само се открехна и разкри възможните хоризонти. Беше живяла сред дългокоси мъже и късокоси жени, посвещаваше променливата си вяра и жертваше благополучието си в името на обществените експерименти, беше черпила утеха от многобройни религии, беше следвала какви ли не хранителни режими, предимно вредни, беше посещавала всякакви сеанси и лектории толкова редовно, колкото вечеряше. Съпругът ѝ неизменно имаше билети за всякакви лекции и в мигове на раздразнение от липсата на последователност в развитието им тя го обвиняваше, че тези билети са единственото, което има той. Споменът за всички зимни вечери, когато двамата бяха газили в кишата (билетите, за жалост, не включваха транспорт!), за да чуят госпожа Ейда Т. П. Фоут относно "Земята на вечното лято", се връщаше в огорченото ѝ съзнание. Навремето Селах беше въодушевен привърженик на госпожа Фоут и съпругата му беше убедена, че е бил "обвързан" с нея в Каюга (така описваше Селах подобни епизоди). В брачно отношение клетата жена беше принудена да търпи много – на моменти трябваше да впрегне цялата си вяра в неговата гениалност, за да издържи. Знаеше, че съпругът ѝ е много магнетичен (всъщност в това се изразяваше неговата гениалност), и чувстваше, че тъкмо магнетизмът му я удържа до него. Беше я принудил да преживее много неща, за които наистина не ѝ се искаше да мисли. Понякога тя се опасяваше, че е изгубила стабилните нравствени устои, с които се славеше семейство Грийнстрийт.