Думите се лееха от устата на госпожица Чансълър, докато тя, стаила дъх и с трепет, който се долавяше в гласа ѝ дори когато изобщо не бе развълнувана, настаняваше Верена на дивана си и я измерваше от глава до пети с поглед, заради който момичето се зарадва, че си е облякло сакото с позлатените копчета. Олив я завладя тъкмо така, постави началото с този бърз поглед, който не пропусна нищо.
– Вие сте забележителна? Не знам дали съзнавате колко сте забележителна! – продължи домакинята с тихо мърморене, сякаш от възхита вече не бе способна да се владее.
Верена седеше усмихната, без сянка от смущение, с бистър и блеснал поглед, който обезсмисляше всякакви възражения.
– О, не се дължи на мен, нали разбирате. Това е нещо свише! – подметна тя небрежно, сякаш го правеше често, и Олив се запита дали забележката ѝ е искрена, или са празни думи. Не беше настроена критично, защото за нея беше напълно удовлетворително обяснение, че момичето е привикнало да се изразява с клишета, което обаче не намали симпатията ѝ към него. Дори я засили. Верена беше толкова необикновена, толкова различна от момичетата, с които Олив обикновено се срещаше, че сякаш идваше от цигански табор или от трансцендентни бохемски селения. С ярките си и простовати дрехи, със своята биеща на очи външност тя приличаше на акробатка или на ясновидка, което криеше огромно преимущество, защото според Олив ѝ придаваше "простонароден вид", поставяше я в здрача на загадъчната демокрация, за която според госпожица Чансълър облагодетелстваните класи не знаеха почти нищо и с която (вероятно в съвсем близко бъдеще) щеше да им се наложи да се съобразяват. Нещо повече, момичето я бе трогнало така, както нищо друго Не бе успявало, а способността да постигнеш това бе нещо, заслужаващо уважение. Чувството ѝ все още беше много силно, макар да разговаряше с посетителката си така, сякаш всичко случило се ѝ се струва напълно естествено. То не отслабваше най-вече поради факта, че беше намерила онова, което отдавна търсеше – приятелка от своя пол, своя сродна душа. За приятелството е нужно съгласието и на двете страни, но не бе възможно това невероятно мило момиче да откаже. С присъщата си проницателност Олив тутакси долови, че съществото срещу нея крие в себе си безгранична щедрост. Не знам какви са били другите предчувствия на госпожица Чансълър, обаче няма съмнение, че тя светкавично успя да прецени Верена. Точно това искаше, останалото нямаше значение. Госпожица Тарант можеше да се накичи с позлатени копчета от глава до пети, но това не правеше душата ѝ вулгарна.
– Мама каза, че е най-добре веднага да ви посетя – каза Верена и огледа стаята, много доволна, че се е озовала на толкова приятно място, и забеляза много неща, които би желала да разгледа по-подробно.
– Майка ти е разбрала, че поканата ви е сериозна. Не всеки ми оказва тази чест. Забелязала е, че бях разтърсена от глава до пети. Ще кажа само едно и нищо повече: каква сила! Каква сила, госпожице Тарант!
– Да, струва ми се, че наистина е сила. Ако не беше, нямаше да съм способна да направя нищо подобно!
– Толкова сте простодушна, същинско дете – отбеляза Олив Чансълър. Това беше истината и тя искаше да я изкаже бързо и без заобикалки, защото това щеше да ги сближи. Искаше ѝ се да стигнат дотам. Изпълваше я такова нетърпение, че след няма и пет минути, откакто момичето беше влязло в стаята, Олив мина право на въпроса – заразпитва я, прекъсвайки сама себе си, прекъсвайки целия разговор: – Ще ми станете ли приятелка, най-добрата ми приятелка, най-близката на света за вечни времена? – Лицето ѝ преливаше от настойчивост и нежност.
Верена се засмя весело и без никакво смущение или объркване.
– Може би ви харесвам твърде много.
– Разбира се, че ми харесвате твърде много! Когато харесвам някого, винаги го харесвам твърде много! Но дали вие ме харесвате, разбира се, е друг въпрос – додаде Олив Чансълър. – Трябва да почакаме, да, нека почакаме. Умея да бъда търпелива, когато държа на нещо. – Тя протегна ръка към Верена и жестът беше толкова приятен и уверен, че момичето инстинктивно положи в нея собствената си длан. И така, хванати за ръце, двете млади жени седяха, вперили поглед една в друга. – Толкова много неща искам да ви попитам – каза Олив.
– Ами не мога да ви разкажа много, освен как татко работеше с мен – отговори Верена с чистосърдечие, в сравнение с което скромността би изглеждала като претенция.
– Не се интересувам от баща ви – отвърна Олив Чансълър много сериозно и уверено.