– Той е много добър – простичко изтъкна Верена. – И е невероятно магнетичен.
– Не става дума нито за баща ви, нито за майка ви. Не мисля за тях. Нужна сте ми само вие – такава, каквато сте.
Верена сведе поглед. "Такава, каквато бях вчера", помисли си тя.
– Искате да се откажа от всичко ли? – попита тя с усмивка.
Олив Чансълър за миг притаи дъх, сякаш от болка, после с треперещ глас отговори измъчено:
– О, как бих могла да ви моля да се откажете? Аз ще се откажа... ще зарежа всичко!
Все още под впечатлението на прекрасния интериор на домакинята си и на думите на майка си относно състоянието на госпожица Чансълър и за положението ѝ в бостънското общество, Верена наново отклони вниманието си и огледа обстановката, чудейки се каква би била ползата от такова себеотрицание. О, не, дано не се отказва от нищо – поне не преди тя, Верена, да е успяла да разгледа всичко. Имаше усещането обаче, че засега няма да получи друг отговор освен природната настойчивост на госпожица Чансълър, силните чувства, под чийто напор тя внезапно възкликна, сякаш в нервния екстаз на очакването:
– Но ние трябва да почакаме! Защо обсъждаме това? Трябва да почакаме! Всичко ще бъде наред – добави тя спокойно и много нежно.
Впоследствие Верена се чудеше защо не се беше изплашила от нея, защо всъщност не беше станала и не беше избягала от стаята. Само че плахостта и предпазливостта не бяха в характера на тази млада жена, тя още не познаваше страха. Знаеше твърде малко за света, за да се отнася с недоверие към внезапните изблици на въодушевление, а дори да я измъчваше подозрение (както диктува обичайният здрав разум), то беше неоснователно – че тази ексцентрична привързаност ще бъде мимолетна. Самата тя не бе в състояние да изпитва подобно нещо, защото лицето на госпожица Чансълър грееше и подсказваше, че ако тя изпитва такова чувство, то може да изпепели обекта и самата нея, но никога няма да изпепели самото себе си. Верена все още не се усещаше изпепелена, чувстваше само приятна топлота. Освен това тя също мечтаеше за приятелство, макар че не това беше най-лелеяната ѝ мечта, ала след като съдбата ѝ го поднасяше, не биваше да се отказва. Тя никога не се ограничаваше.
– Сама ли живеете тук? – попита тя Олив.
– Няма да съм сама, ако се преместите при мен!
Дори този разпален отговор не стресна Верена. Тя реши, че най-вероятно богатите хора си отправят подобни непринудени предложения. Беше част от романтиката, от лукса, от богатството, присъщи на света на поканите, към който тя още не се беше приобщила. Но ѝ се стори нелепо дори да си мисли за това, като си спомни малката къща в Кеймбридж с разкованите дъски на стълбището към верандата.
– Трябва да остана при родителите си – отговори. – Пък и работата ми, нали разбирате? Засега се налага да живея така.
– Работата ви ли? – попита недоумяващо Олив.
– Дарбата ми – отвърна Верена с усмивка.
– А, да, разбира се, трябва да я използвате. Да промените света с нея. Дадена ви е от Бога.
Наистина мислеше така, бе лежала будна и беше размишлявала цяла нощ дали не би могла да спаси момичето от безжалостната експлоатация, да стане нейна закрилница и съюзница и двете заедно да постигнат велики дела. Дарбата на Верена беше загадка и можеше да си остане загадка. Невероятно беше откъде черпи изключителната сила на духа си такова очарователно и неподправено същество в разцвета на силите си, младо и невинно. Когато не беше в плен на дарбата си, нищо у нея не издаваше подобна сила – ето, както си седеше сега например, човек никога не би допуснал, че тя получава толкова ярки прозрения. Засега Олив трябваше да се задоволи със заключението, че момичето се е сдобило с ценните си способности, както се е сдобило с красотата и оригиналността си (според Олив то беше преизпълнено с това качество) – направо от небето, без посредничеството на родителите ѝ, които госпожица Чансълър категорично не одобряваше. Тя се отнасяше различно дори към различните реформатори. Беше убедена, че всички умни хора се стремят към коренни промени, но не всички, които желаят промени, непременно са умни хора. Помълча след последната забележка, после отново я повтори, сякаш там се криеше решението на всичко, сякаш тя таеше с абсолютна сигурност огромно бъдещо щастие
– Трябва да изчакаме, трябва да изчакаме!
Верена нямаше нищо против да изчака, макар да не проумяваше какво точно ще чакат, и лицето ѝ грейна в откровено съгласие, което изглежда поуспокои събеседницата ѝ. Олив я отрупа с безброй въпроси, изгаряше от желание да стане част от живота ѝ. Беше от онези разговори, които помниш дълго, дума по дума, и в които съзираш признаците на ново начало. Колкото повече научаваше Олив за живота на гостенката си, толкова по-силно ставаше желанието ѝ да се приобщи към него и толкова повече се откъсваха мислите ѝ от самата нея. Знаеше, че животът на хората в Америка е странен, но случващото се беше невъобразимо по-странно, а най-странното беше, че девойката не намираше нищо необичайно във всичко това. Беше отраснала в затъмнени стаи и беше закърмена със сеансите. Беше започнала да "посещава лекции", както се изразяваше, още като бебе, защото майка ѝ нямаше на кого да я остави у дома. Беше седяла в скута на сомнамбули, медиуми си я бяха предавали от ръце на ръце, познаваше всеки "лек" и беше отраснала сред редакторки на вестници, защитаващи нови религии, и сред противници на брака. Верена говореше за брачните връзки така, както би говорила за често обсъждан нов роман. Понякога, докато слушаше отговорите ѝ на своите въпроси, Олив Чансълър затваряше очи като човек, който изчаква да премине световъртежът му. Наистина ѝ се виеше свят от откровенията на младата ѝ приятелка, създаваха у нея представа за всичко, от което следва да предпазва момичето. Верена беше напълно непорочна, недокосната от злото, но макар самата Олив да нямаше конкретни възгледи относно брачните връзки – не се беше замисляла над тази конкретна реформа – не ѝ допадаше "атмосферата" в средите, където този институт беше поставен под съмнение. Нямаше желание да се заема с този проблем, но все пак за всеки случай щеше да попита Верена дали одобрява брака.