– Надали бихте се намесвали, ако съзнавахте колко слабо ни разбирате – каза госпожица Чансълър на Рансъм.
– Кого имате предвид – всички представителки на възхитителния ви пол? – попита той. – Вас със сигурност не ви разбирам, госпожице Олив.
– Елате с мен и ще ви обясня всичко за нея пътьом – покани го госпожа Луна, която приключи с тоалета си.
Рансъм подаде ръка за сбогом на домакинята си, но Олив пренебрегна жеста му. Не желаеше да я докосва.
– Ако искате да я представите пред публика, доведете я в Ню Йорк – каза той и се постара да звучи все така дружелюбно.
– В Ню Йорк имате мен – не ви трябва никой друг! – подметна госпожа Луна кокетно. – Вече реших да прекарам зимата там.
Олив Чансълър погледна първо единия, после другия си роднина, единия по-близък, другия по-далечен, но и двамата еднакво враждебни към нея, и реши, че за нея вероятно ще е по-безопасно да ги свърже. За пръв път ѝ хрумваше такава идея, а фактът, че това прозрение я осени мигновено, издава колко силно бе притеснението ѝ.
– Ако я доведа в Ню Йорк, няма да спра дотам – отбеляза тя с надеждата да прозвучи загадъчно.
– Говориш като импресарио. Наистина ли възнамеряваш да се захванеш с подобно нещо? – попита госпожа Луна.
Рансъм нямаше как да не забележи, че госпожица Чансълър не се ръкува с него, и това го засегна. Поспря с ръка върху бравата, преди да напусне стаята.
– Госпожице Олив, защо ми писахте и ме поканихте да дойда да се срещнем?
Зададе въпроса си с весело изражение, но в погледа му се таеше онази жълтеникава светлина, за която вече споменахме – зловеща за един-единствен миг. Госпожа Луна вече слизаше по стълбите и остави двамата си роднини насаме един срещу друг.
– Попитайте сестра ми, тя ще ви каже – отговори Олив, извърна се настрани и застана на прозореца. Остана там, загледана навън, докато не чу вратата да се затваря и не видя как двамата заедно пресичат улицата. Когато се скриха от погледа ѝ, пръстите ѝ тихо забарабаниха по рамката, сякаш я бе осенило неочаквано вдъхновение.
Междувременно Базил Рансъм попита госпожа Луна:
– Защо ми писа, за бога, след като не ме харесва?
– Защото искаше да ви запознае с мен – мислеше, че аз ще ви харесам!
И явно не грешеше, защото, когато стигнаха Бийкън Стрийт, госпожа Луна не искаше и да чуе да продължи сама по пътя си. Остана глуха за уверенията му, че разполага само с час-два в Бостън (щеше да пътува евтино с корабче) и че трябва да посвети времето на делата си. Тя се позова на южняшката му галантност, и то ненапразно – все пак той признаваше някои права на жените.
XIII
Както може да се допусне, госпожа Тарант остана доволна от разказа на дъщеря си за дома на госпожица Чансълър и за приема, на който се бе радвало момичето там. През следващия месец Верена често ходеше на Чарлс Стрийт.
– Просто се дръж мило с нея, както си знаеш – съветваше я госпожа Тарант и с известно задоволство отбелязваше мислено, че дъщеря ѝ наистина знае – тя умееше да се държи в обществото. Не я бяха учили, дисциплината "маниери и поведение на младата дама" не фигурираше сред учебните предмети на госпожица Тарант. Разбира се, бяха ѝ внушавали, че не е редно да краде и да лъже, но почти нищо за правилното светско поведение. С две думи, тя можеше да се ръководи единствено от примера на родителите си. Майка ѝ обаче я смяташе за будна и грациозна, затова я разпита най-подробно относно развитието на този любопитен епизод. Не виждаше защо Верена да не го държи в постоянен "резерв", както се изрази. Размишлявайки за бъдещето на дъщеря си, госпожа Тарант никога не бе смятала изгодния брак награда за положените усилия. Смяташе за крайно неморално да се опитва да намери богат съпруг на дъщеря си. В действителност тя не беше убедена, че такива екземпляри съществуват – всички богати мъже вече си имаха съпруги, а ергените, по правило твърде млади, се различаваха един от друг не толкова по размера на доходите си, които рядко се обсъждаха, колкото по интереса им към новите идеи. Тя предполагаше, че Верена ще се ожени за такъв мъж някой ден, и се надяваше съпругът ѝ да е свързан с обществения живот – което според госпожа Тарант означаваше името му да бъде видимо, в светлината на прожекторите, по цветни плакати, на входа на Тремънт Темпъл. Въпреки това тя не изгаряше от желание да се осъществят майчините ѝ мечти, защото животът на омъжената жена до голяма степен беше лишен от блясък – представяше си дъщеря си изморена, с бебе на ръце, приведена над печката, от която се носи лек топъл полъх. Истинско приятелство с млада жена, която притежаваше, както се изрази госпожа Тарант, "средства", приятно би запълнило времето, докато Верена намери пътя си. Би било чудесно да има място, където тя да може да избяга, ако се нуждае от промяна, пък кой знае, току-виж се оказало, че домът ѝ е на две места. Защото, подобно на повечето американки като нея, госпожа Тарант благоговееше пред дома и беше непоклатимо убедена, че въпреки всички превратности през последните двайсет години, тя е съхранила духа на домашното огнище. Толкова по-добре, ако момичето ѝ се чувстваше у дома на две места.