Олив Чансълър нямаше откъде да знае, че всичко това бе отворило очите на младия мъж за това колко е невеж в редица отношения, но след първото гневно изчервяване си бе казал: ще се включа в играта и ще я спечеля. За нея беше достатъчно, че той се е окопитил, както се казва, че е приел свършения факт и е признал, че Северът и Югът са цялостен и неделим политически организъм. Родството между семействата Чансълър и Рансъм не беше близко, а по-скоро нещо, което според желанието си или приемаш, или пренебрегваш. Беше "по женска линия", както беше написал Базил Рансъм в цветистия си и прекалено официален отговор на нейното писмо, все едно са потомци на кралица. Майка ѝ искаше да възстанови връзката с роднините си и не беше писала до Мисисипи единствено от опасение да не изглежда покровителствено на онези нещастни хорица. Ако беше възможно да изпрати на госпожа Рансъм пари или дори дрехи, би го направила, ала бе неспособна да прецени как би се приело такова предложение. Когато Базил пристигна на Север – и започна да напредва, така да се каже, – госпожа Чансълър вече беше покойница, затова решението трябваше да вземе Олив, останала сама в голямата къща на Чарлс Стрийт (Аделайн беше в Европа).
Тя знаеше какво би сторила майка ѝ и това улесни избора ѝ, защото майка ѝ винаги възприемаше положителен подход. Олив се страхуваше от всичко, ала най-силно от самия страх. Страшно ѝ се искаше да бъде щедра, а как да си щедър, ако не рискуваш? Беше превърнала в принцип на поведението си да поема всевъзможни рискове и нерядко впоследствие унижена установяваше, че се е измъкнала невредима. Нищо лошо не я сполетя, след като писа на Базил Рансъм. Всъщност какво друго би могъл да стори той, освен да ѝ благодари (обсипа я с възхитителни комплименти) за писмото и я увери, че ще я посети веднага щом работата му (вече започваха да го търсят по малко) го отведе в Бостън. И ето че сега беше тук, беше спазил признателното си обещание, но дори това не създаваше у госпожица Чансълър усещането, че си е навлякла опасност. Установи (когато най-сетне го стрелна с поглед), че той не придава светски смисъл на неща, на които тя не се поддаваше нито по принцип, нито импулсивно. Беше толкова непретенциозен – толкова мисисипски – за подобно нещо, че тя почти се разочарова. Определено не желаеше той да сметне поведението за лишено от женственост (госпожица Чансълър ненавиждаше това определение почти толкова, колкото и противоположното), но имаше предчувствието, че Базил ще се окаже прекалено добродушен, дори нескопосан. От всичко на света тя ценеше най-силно съревнованието (макар да не проумяваше защо, тъй като то винаги ѝ струваше сълзи, главоболия, ден-два на легло, бурни емоции), а беше твърде възможно Базил Рансъм да не дава пет пари за това. Няма по-голямо разочарование от безразличието на хората, които са на различно мнение от теб. Ни най-малко не очакваше той да се съгласява с нея – нима е възможно човек от Мисисипи да се съгласи с нещо? Не би му писала, ако допускаше, че би се съгласил.
III
Когато ѝ каза, че ако го приеме в този вид, с радост би вечерял с нея, тя се извини и отиде да даде разпореждания в трапезарията. Останал сам, младият мъж огледа салона – по-точно двете съседни помещения, издължени и тесни – и застана на задните прозорци, от които се виждаше заливът. Госпожица Чансълър имаше късмет, защото живееше от отсамната страна на Чарлс Стрийт, в чиято задна част червеното слънце се спуска следобед ниско на хоризонта, назъбен през празни промеждутъци от дървени колове, мачтите на самотни яхти и комините на прашни фабрики, щръкнали над солена водна шир от странен порядък: твърде просторна за река и твърде малка за залив. Гледката му се стори много живописна, макар че в сгъстяващия се здрач не беше останало много за гледане освен студени жълтеникави ивици на запад, блещукаща кафява вода и отражението от светлините, които бяха започнали да се появяват в редицата къщи, впечатляващи Рансъм с изключително модерния си вид и обърнати към същата лагуна върху дълъг крайбрежен насип от грубо натрупани камъни отляво. Помисли си, че подобен изглед от градска къща е почти романтичен. Извърна се назад към помещението, вече осветено от лампата, която прислужницата беше внесла и поставила върху масата, докато той бе на прозореца, и то му се стори още по-уютно и интересно. Базил Рансъм нямаше силно развит усет към красивото, нито пък (макар че беше прекарал детството си в разкош) разбирането му за комфорт беше стабилно установено – свеждаше се предимно до представата за многобройни пури, бренди, вода и вестници и едно кресло с камъшитена седалка с най-подходящ наклон, от което можеше да опъне крака. При все това му се струваше, че не е виждал по-истински интериор от странната, наподобяваща коридор дневна на своята новооткрита роднина. За пръв път попадаше сред атмосфера на така добре организирано уединение и сред толкова много вещи, издаващи навици и вкусове. Повечето му досегашни познати нямаха вкусове, имаха малко навици, но и те не бяха такива, че да изискват сериозно обрамчване. Беше посещавал само няколко нюйоркски домове и досега не беше виждал толкова много украшения. Общото впечатление от стаята беше бостънско – в голяма степен си представяше града точно такъв. Чувал беше, че той притежава култура, и сега откриваше културата в масичките и диваните на госпожица Чансълър, в книгите, на които се натъкваше навсякъде върху полици на конзоли (сякаш не бяха книги, а статуетки), в снимките и акварелите по стените, в завеските, скромно окачени в рамките на вратите. Разгледа няколко книги и установи, че братовчедка му чете на немски, а впечатлението му за важността на този факт (като признак за превъзходство) не бе накърнено от съзнанието, че самият той бе овладял езика (на него е написана обширна юридическа литература) през едно дълго, бездейно и мъртвешко лято в плантацията. Любопитно доказателство за природната скромност на Базил Рансъм е фактът, че немските книги на братовчедка му създадоха у него представа за вътрешната сила на северняците. Не за пръв път я забелязваше и вече бе решил, че трябва да се съобразява с нея. Едва след като натрупа дълъг опит, откри, че малцина северняци притежават неговата вътрешна енергия. Мнозина други преди него бяха направили същото откритие. Не знаеше почти нищо за госпожица Чансълър – посети я само защото тя му беше писала; не би му хрумнало да я издири, пък и в Ню Йорк нямаше никой, когото би могъл да разпита за нея. Затова можеше само да предполага, че тя е заможна млада жена – къща като тази, в която мълчалива неомъжена жена води подобен начин на живот, изискваше значителни доходи. Колко точно, запита се той. Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди годишно? За нашия изпълнен с копнеж млад мъж дори най-малката от тези суми беше истинско богатство. Не беше користолюбив, ала пламенно мечтаеше за успех и нерядко си мислеше, че умерен капитал би му помогнал да постигне нещо. На по-ранна възраст беше станал свидетел на един от най-големите провали в историята, на грандиозно национално фиаско, и то му бе вдъхнало огромна ненавист към всяка неефективност. Докато чакаше домакинята, си даде сметка, че тя е неомъжена и богата, че е общителна (писмото ѝ беше свидетелство за този факт) и сама, и за кратко се отдаде на ексцентричната представа, че е партньор в това процъфтяващо предприятие. Скръцна със зъби при мисълта колко различни са съдбите на хората, защото в това уютно женско гнезденце той се почувства бездомен и недохранен. Настроението обаче беше мимолетно, защото дълбоко в себе си той усещаше много по-силен стремеж, отколкото цялата култура на Чарлс Стрийт бе способна да удовлетвори.